За човешките взаимоотношения в 2014 и в 1Q84 или Града на котките

Затънала в епоса на Харуки Мураками „1Q84” ме обзеха най-разнообразни мисли – не бих казала, че непременно жизнеутвърждаващи... Но първо искам да подчертая, че винаги досега за мен този автор е бил блестящ. Умозрителен и спокоен, той се беше издигнал над бита на националната (японска в случая) проза. А и романите му, освен написани майсторски, бяха задължително изпълнени с някаква вътрешна светлина. Бих нарекла това магически реализъм – не в празнуващия шумно и ярко живота и смъртта смисъл (като при Маркес), а заради неговия характерен, вглъбен, изящен и почти философски поглед към света. Вероятно същата светлина, която е изоставила Мураками, напуска постепенно и моята страна, защото откривам все повече прилики между световете ни. 

ТУК: Ако преди години хората тук (в България, в сравнение със Западна Европа и Америка, а явно – и с Азия) бяха значително по-топли, сърдечни и състрадателни, днес все по-рядко ще срещнеш някой, който да те погледне с топлина, не дай си Боже – с възхищение и обич... Никой вече не се усмихва. По улиците ни крачат озверели, нещастни, зли и мрачни хора, които видимо освирепяват, щом усетят, че по някаква причина си по-слаб – ако си болен, ако си бременна, ако си стар... 

ТАМ: Героите на Мураками обикалят баровете, за да срещнат някакво подобие на топлинка и единствените им контакти са основани и базирани на случайността – те са участници в един оргомен безсърдечен и студен по природа мравуняк, където по-слабите просто изчезват, станали незабележимо жертва на собствената си слабост. 

ТУК: В България стана същото. Смята се за неприлично да се явяваш публично с бременния си корем, да си навън, ако си инвалид или пък - болен. Неизказано се смята, че трябва да се скриеш като котка и да изчакаш „да ти мине”. Усещаш го във въздуха. 

(Съвсем наскоро имах нещастието да бъда едва ли не публично наказана, че съм седнала на първия ред на лекция на американския гуру Геше Майкъл Роуч, и то – поставена там от издателите му, за които работя, превеждайки книгите му. Един, на вид духовен човек, с такава злоба опита да ме изгони, че се зачудих не му ли хрумва вместо да ми се кара - да ми отстъпи мястото си?! След малко самата певица на гуруто ми изсъска, че това е нейното място. Колко ли е разбрала от учението му? А именно – прави на другите онова, което искаш да се случи на теб?! Не се оплаквам, винаги съм била силна и същевременно – състрадателна, даже повече, отколкото се очаква и го считам за своя старомодна слабост, правя го и без специалната помощ на гуру. Просто констатирам.)

ТАМ: В света, населен от героите на Мураками, цари пълна самота и тишина. Но и те, в този му роман, не блестят с някакви особени дарби. А аз мисля, че любовта и радостта от живота – или умението да ги изпитваш – са специален вид рядък и ценен талант.

Героите му са средновати – серийна убийца, която трябва да раздава правосъдие срещу насилието над жени – студена и лишена от способност да общува или да се интересува от света, момиче-леден морален стожер, самата затънала в незадължаващи еднодневни сексуални връзки и оплетена в спомена си за единствената си любов, която няма смелост да последва.  

Средноват писател, който някога е бил дете-чудо по математика, преподавател и редактор, живеещ в компромиса на тайната си връзка с омъжена жена и на безхарактерността си - тя се проявява както в плахостта му да напише свой роман, така и в неспособността му да последва единствената си любов, която бегло помни. Хора, които вечерят сами в бетонните си кутийки, мастурбират и рядко изпитват нещо повече от страх за себе си.

ТУК: Страх ме е, че в днешна България също не са на почит особената дарба или талант. По-неконвенционалните, различни, будни, умни или талантливи хора тук биват съкрушени и скършени с едно мълчаливо безразличие – съюзилата се посредственост просто ги подминава с мълчание.

Те не са непременно уволнявани или цензурирани, както преди - просто им намаляват парите, възможността за изява и за тях се мълчи. Никой не използва капацитета им. Това, рано или късно, ги съсипва. Те се предават, потънали в унижението да се опитват да оцелеят физически и невъзможността да реализират таланта и потенциала си.

Това важи в най-пагубна степен за хората на изкуството,  които нарочно са натикани в ъгъла на обществото и биват системно уморявани от глад. За сметка на това гръмогласният, прост и арогантен тип постига всичко, за което си помечтае и активно участва в играта. Играта, по условие, е мръсна.
 

ТАМ: Всички герои в романа са сравнително млади, със спортни тела, лъскави коси и хубави мускули  – по-възрастните са уморени от живота, трудно се движат и изглеждат остарели... Един от запомнящите се образи е този на Котешкия град - град, напуснат от хората и завладян от котките - призрачен и самотен, като символ на паралелна реалност, в която няма човечност, любов, омраза или дори безразличие - нещо като отвъдния свят.

ТУК: Вече започнах да разбирам отчаянието на по-възрастните хора – в България старостта е срамна! Има още едно усложняващо обстоятелство – у нас старите хора се чувстват по презумпция изиграни от живота (и ги разбирам), те са по условие на ръба на бедността, а понеже са и болни - са жертва на същото жестокото безчовечно отношение към слабостта, както и на зле организираната ни здравна система – всичко това вкупом ги кара истински да мразят младите, реализирани, здрави и весели свои съседи в обществения мравуняк.

ТАМ: Единственият по-интересен, ексцентричен, тайнствен и различаващ се от сивата маса герой – Вождът – бива убит почти веднага след появата си. Уж – в търсене на справедливост, но търпеливият читател, изчакал 700-800 страници, се чувства изигран от тази бърза развръзка.

Ако в този роман на Мураками характерното е, че никой от образите не блести с нищо особено и не е симпатичен, то тъкмо този герой-въплъщение на злото, се оказва странно примамлив със своята неедностранчивост, човечност, задълбоченост, способност за философски анализ на ставащото и свръх-сила. Героят е злодей и той е пророк. Разбира се, той е неразбран и съответно – моментално унищожен. Гони ме едно предчувствие, че самият Мураками също не го разбира докрай...

ТУК: Няма да съм особено оригинална, ако заявя, че изключителните умове и личности у нас биват мигновено развенчани и бичувани до смъртта им с такова настървение и усърдие, каквото не откриваме при никоя друга дейност в нашето общество. Ако е възможно – предадени многократно от своите, за разкош. Особено, ако държат да са морални. Тогава наистина няма пощада.

ТАМ: Интересна философска доктрина – няма добро и зло. Източните философии наистина го проповядват. За да може да се успокои човек и да бъде себе си: силен, духовен и в хармония със света – трябва някак да приеме и злото като естествена част от себе си и другите – да бъде и нежен, и гневен; и влюбен, и мразещ; и весел, и тъжен; и прощаващ, и безпощаден... Научавам го постоянно от различни места – от учителя по бойни изкуства на о. Бали; от Юнг, който много пише за сянката; от Мураками... 

ТУК: Думите и делата нямат нищо общо. Всички говорят за доброто, но когато се наложи да го практикуват – са пас. Аз стоя в къщи вече 2 седмици и лежа, не мога да излизам. Един единствен път дойдоха да ме навестят две дружки и играхме канаста. Добре, че ми се обажда една приятелка - говорим си с часове! Не е ли това достатъчно тъжна равносметка? Да, не съм поискала помощ от никого, не съм помолила за нищо – но човек счита, че има близки хора и че те, както той самият винаги е правел, ще проявят интерес и обич, и ще дойдат да го видят диша ли още, дето се вика. Е – не! Предполагам, че не им е до това – хората са прекалено заети да се опитват да изплуват и да се справят с ежедневните си житейски проблеми, за да мислят за другите. Разбирам ги. А имам щастието и да не съм сама – да имам до себе си прекрасен човек. 

Т.е. тук няма добро и зло, но по други причини – тук е страната на тъжните и нещастни хора, а когато си тъжен и нещастен – нямаш сили да помагаш другиму. Чувствала съм го и знам. Нямаш ресурс просто. Нямаш сили.

...

Преувеличено ще е да заключа, че България постепенно се е превърнала в една Япония – съвсем далеч съм от подобна мисъл... Японците посрещнаха онова ужасяващо земетресение с такава тиха светлина в сърцата и така спокойно и последователно изградиха наново разрушените си мостове, сгради и пътища, че дори ние разбрахме колко сме различни. Те  престанаха да плачат за своите жертви със смирение и насочиха поглед напред - там отделният човек няма толкова голямо значение... Тук ние сме се отдали на егоизма си с пълна сила и се интересуваме само от собственото си отражение в огледалото – дори, когато правим добро – то пак е, за да се харесаме повече и да изглеждаме благородни и духовни в очите си и в очите на другите. Фейсбук е такова едно огледало – там всички постоянно се хвалят, само-хвалят се. Явно ни липсват ужасно много възторга, зачитането, уважението и радостта на другите. Колко сме самотни!

Никога не съм пестила възторга и радостта от чуждия талант и щастие - не ми коства особени усилия, просто смятам, че така трябва. И днес, четейки "1Q84" на Мураками, ми се искаше да извикам с всички сили: колко добър роман, какъв талантлив писател, колко въздействаща и мъдра история... Ама и Харуки, може би под тежестта на някаква си своя история, май е позагубил вярата си в човека... А когато това се случи – ни остава да се осланяме само на вярата в Бога. В едно съвършено и красиво наше свръх-аз, което нежно ни гледа и се надява най-сетне да се събудим от дълбокия сън на нещастието и да проумеем, че никой не ни е виновен – всеки миг можем да променим живота, спътниците или съдбата си. Ако трябва – като героите на Мураками – с хладно оръжие в ръце. Трябва и някаква решителност, несъмнено.:-)

 Снимки: авторката