Мода за бременни!:-)

Речник на бременната

Аз имам бебе!

И ето ме и мен – аз, дето се кълнях, че няма да говоря в първо лице множествено число, че никога няма да произнасям изречения като: “Ние току-що зананихме, след като папахме, акахме и се оригнахме...” Боже, бррр! Струвало ми се е толкова отвратително такова говорене – нещо като събирателен образ на женската посредственост и гордото усещане за изпълнен екзистенциален и морален дълг, което прави съчетанието още по-непоносимо. Ужас. Не бих рискувала да бъда разбрана погрешно – аз уважавам майките 

(Какво всъщност значи това? Все едно да кажа, че уважавам мъжете или бабите?!), аз обичам безкрайно моята майка и плача на видео клипове като „The Toughest Job” (струва си да се гледа: http://vbox7.com/play:037f88092c). 

Но – също както съм си забранила при каквито и да било обстоятелства да говоря за бримки на чорапогащници, кола маска и дамски превръзки – си мисля, че всяка самоуважаваща се жена е длъжна да не обсъжда с други хора такива лични проблеми като кърменето, шевовете на операцията си, следоперативната болка, следродилната депресия и потенето нощем... А още повече – запека, повръщаното, коликите и другите физически проблеми, които среща нейното бебе, защото съм мислела, че това някак го злепоставя... И все пак понякога го правя. Вече 3 седмици се наблюдавам – това е по-силно от мен. Животът ми НАИСТИНА започна да се върти около тези телесни и битови проблеми, но сега... Те имат друг, по-висш смисъл, ако мога така да се изразя... Учудващо веселото общуване с бебето, самото му нежно и настойчиво съществуване, чудото на мигновеното му появяване на този свят, съчетани с усещането за най-близкото присъствие на Бога, което някога съм чувствала и безкрайната любов, която изпълва въздуха наоколо, правят тези ярки прояви на бита по-други.

Могат да го разберат само родителите на малки бебета. Другите хора, колкото и мили, добри и нежни да са по душа, продължавам да смятам – НЕ СА длъжни да слушат такива „телесни” изповеди!

Ммм, как мразех закръглените New-Moms, облечени в нещо като пеньоари

(тази е много сладка статия по темата:  

http://www.webcafe.bg/id_970103266_Krayat_na_lchnostta_i_nachaloto_na_penyoara)

с онова високомерно и занесено изражение „Всичко ми е простено, защото съм Майка!”, които ме питат, все едно сме на опашка за месо: „Е, а ти кога?”, навират телефона си с неограничен към безкрайност брой снимки на бебето си пред лицето ми (а на мен всички бебета досега ми изглеждаха еднакви!) – ново-родили, способни да говорят само за кърмене, за колики и за адаптирано мляко... Майки, които познавах като приятни момичета с разнообразни интереси и собствена личност, сe превръщаха за няколко месеца в някакъв обобщен образ, в далечно подобие на себе си, в дебел и измъчен от безсъние MILF (по принцип MILF означава жена-обект на мъжко желание, само защото е станала майка, но аз го използвам, защото ми харесва как звучи – нещо като Филифьонка, Мама Муминка или Фьокла:-)), един самодоволен MILF, който трябва да утешаваш, да изслушваш и да харесваш по задължение, само защото е станал MILF.

А сега... се поглеждам в огледалото и си мисля: “Ето, че и ти си смешен MILF!” Но, честна дума, съм най-щастливият MILF, който сте срещали! Искам да кажа – чувствам се отлично, но никога, ама никога, съвсем никога не бих искала да ме уважават, обичат или ценят, само защото съм станала майка! Много жени прекарват живота си, манипулирайки останалите с тази лъжа – че са ценни или важни, защото са жертвали всичко, за да бъдат майки и че другите им дължат разни неща заради това! Всеки може да бъде майка. Но не всяка майка може да бъде фея! :-)

Истината е, че преди това никой не ти казва нищо... Много е странно. Сякаш съществува някакво негласно споразумение между Майките за Голямата Тайна, така че ти - бременната - изобщо не подозираш, че ще плачеш от щастие дни наред!

Това наистина е най-щастливият период в живота ми, защото възприемам бебето като чудо-плод на нашата любов и моят любим е до мен! Ако това не беше така, представям си какво би означавала такава една среща... Колко плашеща и колко още по-съдбовна би била... Чуден живот...

Иска ми се в този и няколко следващи текстове да развенчая някои легенди, които една mom-to-be (бъдеща Мама) би могла да избегне или пък просто да изживее и разкодира в своя полза, защото моят личен страх от бременността и раждането беше голям, а нямаше кой да ме съпроводи по пътя, да ме утеши и да ме успокои, че ужасяващите митове, които бях чувала от услужливи и особено черногледи майки, просто не са истина!

Разбира се, човек винаги може да използва корема си в костюм на Карлсон, действа много ободряващо!:-)

Бременността съвсем не е филм на ужасите, това е най-смешната и нежна романтична комедия, в която бихме могли да участваме! Ако някой разправя друго – значи е болен MILF, който си няма лична професионална реализация, собствен живот или пълноценна любовна връзка и затова има нужда да се изживява като майка-героиня. Няма нищо, ама нищичко героично в това да носиш гигантския си корем из града, да се чудиш какво да си облечеш, да разправяш, че си просто дебела, когато те питат бременна ли си или да ядеш като войник на закуска след наряд, докато опитваш да обясниш на работодателя си, че не си неизлечимо болна, нито саката и че искаш да продължиш да работиш, за да печелиш пари... Нищо героично няма да не спиш нощем, да ти се повръща, да имаш хормонален дисбаланс, да те боли адски кръста или да се потиш като животно, да са ти подути краката, да имаш двойна брадичка и оредяла коса. Да не трябва да ядеш ред храни, които много обичаш – меки френски сирена, суши, зелена салата, салами и всякакви сурови меса и пастети, риби и морски дарове, целувки, торти, кремове, че дори и сладолед... заради коварната бактерия-убиец „листерия”, която живеела във всичко вкусно. Не е героично, смешно е! Но, пак казвам, всичките тези изключително телесни епизоди са врата към може би най-духовното преживяване в живота, така че това си струва всяка стрия!

Аз никога не съм имала връзка с тялото си, нито съм се интересувала кой знае колко от него. За мен са непознати здравословното хранене, диетите и режимите, фитнеса, броенето на калориите и избягването на мазни и вредни храни, както и, слава Богу - болестите и болежките! Но сега, о, сега... бях длъжна да внимавам – не заради себе си, естествено. А заради някой безцененен и много малък друг. Заради малката попова лъжичка - една запетайка, която ми показа на екрана на видеозона докторът и тя така ме развълнува, че се разридах още на първия преглед... И така до днес! Плачем си, ах, пардон – плача си от радост.:-)

 

Без паника!

И ето че аз вече съм бременна (бях!), което е видим с просто око, неоспорим факт чак към шестия месец – тогава, казват докторите, бебето има сериозни шансове да оцелее, дори и ако се наложи да излезе на белия свят толкова рано. Аз съм бременна и вече ми личи. Дрехите – всички без изключение – вече са ми безнадеждно малки, качила съм над 10 кг. и ходя облечена безумно – с едни единствени бременни дънки и някакви широки блузи отгоре, като по този начин изглеждам отвратително. Този вид дънки  са доста големички - в подходящ размер са и за моя мъж, но с трикотажен колан за корема отпред. Много е удобно, бременните дънки са страхотно световно изобретение – почти толкова световно, колкото миялната машина за чинии и пералнята, но в тях не се чувствах никак елегантна, защото самата внезапно бях придобила форма на миялна машина или пералня... Затова реших да направя свой гардероб за бременни, чието основно качество е да може да се използва и след това, в другия ми, небременен живот!

 
Изобщо моят подход към бременността беше да се държа, все едно не съм бременна. Това е подходът ми и към болестите, и съм сигурна, че страшно много помага. Когато не се вторачваш в тях и те не се вторачват в теб. Искам да кажа, че човек може да рисува сам картина на живота си и колкото повече време отделя да се вглежда в себе си, в своите проблеми, съмнения и болежки, толкова повече и по-осезаеми стават те. Това наистина е така. А и ако заспиваме всяка вечер с мисълта и усещането, че сме нещастни, болни и онеправдани, със сигурност няма да сънуваме хубави сънища и ще се събудим още по... как беше? Нещастни, болни и онеправдани... Това важи, естествено, за ситуации, които не са дотам сериозни. Всъщност онази смешна максима: „По-добре млад, здрав, красив и богат, отколкото стар, болен, грозен и беден!” според мен означава тъкмо това – ако имаш избор, а ние все пак можем да изберем как да се чувстваме – избери да се чувстваш добре! Опитах да го направя по време на бременността и успях. Дори и през последния месец, когато лежах в къщи. Пак казвам – Слава Богу всъщност имах лека бременност и благодаря всеки ден на Съзидателя за това.

По отношение на облеклото предприех същото - реших да не ходя като обезумяла из магазините за бременни, които са и доста скъпи, а да подходя творчески. (Това е належащо - просто един ден НЯМА какво да облечеш!) Докато в секцията за бременни на H&M има само торбести дрехи-тип-палатка на двойни цени, в съседното крило си висят чудесни рокли – просто си купих размер L, което не е решаващо за този модел.

Открих още, че и всеки немски магазин-дрогерия също може да свърши работа – там продават преоценени по-широки маркови рокли, панталони, ризи и гащеризони.

Препоръчвам и няколко малки магазинчета за италиански дрешки (такива например има на „Мадрид”, близо до Кулинарния в частта на Заимовата градинка, на „Ботев” – веднага след като трамвая завие към Женския пазар, може би има и в магазини като Alexandra и Danaia – тези дрешки не са висок клас, но са от естествени ефирни материи (лен, вискоза, памук, коприна) и на достъпни цени. Етикетът “Made in Italy” спокойно може и да е фалшив, но дори така да е – в най-лошия случай те ще да са произведени от братята турци). Хубавото им е, че по модел са широчки, така че бих могла да ги използвам удачно както между шестия и деветия месец на бременността (все пак наистина става дума за 3, максимум 5 месеца, ако включим и следродилния период – не бива човек да се запасява с тонове дрехи!). Но мога да ги обличам и след това!
Един колан винаги може да помогне. 

Забелязах също, че до последния момент от бременността си мога да нося роклите с висока талия, които си бях купила от индийски магазин. Те не ми умаляха, а са от много лек и ефирен памук. В случая на снимката - едно индийско сако от червена тафта с ръчна бродерия...

Докога всичко това успяваше да прикрие истинската причина за моята пълнота? И защо се криех? В България, открих аз, действа законът на джунглата. Уважават те и евентуално биха се съобразили с теб, само ако се страхуват от теб. Ако си силен и здрав, млад, по възможност – богат. В мига, когато те усетят слаба – а бременността някак предполага това – хората се нахвърлят върху ти като свирепи животни. Случи ми се няколко пъти и беше много поучително. Говоря за напълно непознати хора, но и за мои близки. Ако си бременна, ти просто минаваш в друга категория – категорията на безпомощните, болните и старите. И така най-сетне разбрах на какво са подложени те у нас! Ето защо предлагам на всички бременни жени напук на всичко да се контят и гримират, да се фръцкат и да не им пука! Аз така правех.

Намерих случайно и един страхотно добър гръцки магазин - Axel (в Парадайз мол), в  който имаше голямо намаление. Там си купих три копринени рокли, които ще мога да нося и после - черна дантелена, синьо-зелена и кафяво-синя. Установих, че ако използвам големи гердани и аксесоари, които да отвличат вниманието (е, само в началните месеци, разбира се!) може и да не ме разконспирират.

Благодарение на вече доста по-скъпия, но и изключително качествен италиански бутик, който ме облича за предаването и после му връщам дрехите, Manila Grace (пак Парадайз Мол, етаж 2) аз успях да скрия чак до шестия месец, че съм бременна и на снимачната площадка. Ние снимахме много напред, поради предстоящите избори и Световно първенство, и съответно (за мой късмет!) бяхме готови още през март с всички броеве на „Нощни птици”, които натрупахме за излъчване чак до средата на юни. Това ми спести необходимостта да се „търкалям” пред камерата и пред смаяните погледи на милионната аудитория на БНТ.

Установих, че и аз като
нашите баби вярвам, че няма нужда бременността да се показва непрекъснато и да се демонстрира шумно - може би отново водена от някакъв неосъзнат женски свян. И все пак – когато дойдоха Аскерите, ние с моя любим решихме да се покажа. В крайна сметка трябваше да разкрия, че съм бременна – иначе после, като ме видеха с количката, всички щяха да питат откъде сме го взели това бебе.:-) 

А ме вдъхновиха и две много красиви снимки на тези прекрасни актриси, които безкрайно уважавам – снимки не за първа корица на списание, Господи, не, слава Богу, а хванати в движение.
На тях и Пенелопе Крус, и Шарлот Гинсбург изглеждат толкова чаровни. А и, ще ме прощават светските хроникьори, всъщност няма нищо по-ефектно и мило от бременна жена! :-)

Истината е, че ние се позабавлявахме с тази сесия с „мода за бременни”, за да я сложа в блога си, точно в деня преди да вляза да раждам – така изглеждах в първия ден на деветия месец.
Никога не съм бива толкова дебела (17 кила отгоре), но се чувствах сравнително добре, макар да трябваше да лежа вкъщи през последния месец. Отново осъзнах, че човек е много издръжлив и физически, и психически, и е способен да изтърпи всъщност почти всичко. Не знам дали това звучи успокоително, но е истина. Хубаво е да има свестен, любящ и грижовен мъж, когато всичко това се случва, защото наистина не знам как бих се справила без него... 

Общо взето обаче установих, че хората много се оплакват от неща, които не са за оплакване. Гаденето, хормоналните промени, болките в краката и кръста, неспането, надебеляването, апетита и задължението да се ограничаваш от някои храни, бенките, стриите, хремата, запека, че и лежането цял месец бяха накарали хор бременни преди мен да напишат куп книги за самопомощ, и да оглушат света със своите проблеми и тревоги. Искам да заявя тук, че всичко, което те съпътства по време на бременността, е поносимо, защото е най-естественото нещо на света! Особено, ако искаш да имаш бебе, радваш се на всеки миг от това преживяване и се държиш, все едно не си... бременна.  

Вероятно няма да изненадам никого, ако заключа, че човек си личи в трудните, критични ситуации. Ако тогава запази дух, сила, нежност и усмивката си – значи наистина е свестен! А външният вид несъмнено повишава самочувствието, нали, мила мамо на Уенди с неуловима целувка в десния ъгъл на устните?:-)

В 11:41 часа на 7.07.2014 родих Алиса - тя е най-хубавото нещо, което ми се е случвало! Очаква с нетърпение да срещне всички вас, моите приятели, за да ни покаже Страната на чудесата:-) 

Болница Свети Лазар, където родих, е като оазис сред разрухата, толкова топлина, грижи, усмивки и професионализъм не съм получавала никога. Благодаря от цялото си сърце на невероятната шефка на болницата д-р Тиана Николова, която ме оперира заедно с моя прекрасен гинеколог д-р Иван Лазаров!


Това са изключителни лекари и диагностици, вълшебници!:-) Болницата е пример за находчива предприемчивост, голям дух, смелост и компетентност!

Моят любим - таткото Венелин и принцесата са вече неразделни и са страхотна картина.

Добре дошла, Алиса! И нашият свят е чудесен!:-)

Къде е Нарния на възрастните?

К.С. Луис - авторът на книгите за Нарния и на романа, който сега завърших "Онази грозна сила" - е за мен онази Красива врата към всичко непознато и недоизречено, която днес вероятно се нарича „вероучение”. Имах щастието да израсна с гласа на баща ми, който ми превеждаше от английски Хрониките на Нарния и да затаяваме дъх двете с мама всеки път, когато в тази въображаема, пъстра, страшна и неумолимо привлекателна страна на чудесата, до която имаха достъп само децата, се водеха зловещите битки на доброто срещу злото. Тази нова и шокираща действителност – паралелен свят, в който животните говорят, злите вещици вкаменяват добрите след като ги изкушат, а законните красиви и способни крале и кралици на Нарния губят троновете си в безпощадна и открита борба с подмолното, користно, некадърно и завистливо зло, е създала и цялостната ми представа за света. Само дето тук никой не споменава тези категории. Липсата на религиозност, на вяра в Бога автоматично води всеки един народ както към неспособност да създава и крепи морални ценности и кодекс, така и към болезнена липса на упование... Наскоро бях изумена, когато Отец Николай – изключителен свещеник и проповедник – каза, че фантастичната трилогия на К.С. Луис е една от най-религиозните книги, които е чел! Колко широк и светъл ум. 

Ние не живеем в свят, в който се говори открито за тази борба - между доброто и злото - и все пак трябва да я водим всеки ден. А тя става особено опасна, когато е потайна, потулена из аргументите на „здравия разум”, на „здравословния цинизъм”, на човешкия естествен стремеж за задоволяване на физическите нужди и за оцеляване, на „прагматичния материализъм”. Отдавна не съдим прегрешилите, продали душите си на дявола, защото не вярваме в него, а и не сме съвсем убедени, че и ние не сме постъпили така с нашите собствени, лични души. Чувала съм да сравняват „Онази грозна сила” на К.С. Луис с „Атлас изправи рамене” на Айн Ранд, твърдение, което ми изглеждаше толкова абсурдно, че го оставих на заден план, докогато не започнах да чета третата книга от фантастичната трилогия на теолога, създал Нарния. Оказа се вярно. По наглед наивен и същевременно много умен начин, К.С.Луис противопоставя не просто доброто на злото (героя срещу злодея), това би било лесно като детска приказка. Неговият „герой” е конформистът, уплашен за собствената си кожа и самочувствие – неуверен в себе си нагаждач, който броди из разпадащия се наш свят, притеснен единствено за собственото си благополучие, собственото си място в йерархията на научните среди, собствената си съпричастност в разни „тайни” и несъмнено „прогресивни” научни кръгове от съмишленици и общо взето – е обезпокоен и движен главно от онова, което мислят за него „другите”.

А светът на К.С. Луис в тази много увлекателна книга се разпада изцяло – в началото незабележимо, но силно тласкан от Силите на злото – маскирани като Академия, която ще проветри стаята, ще изгони негодните, слабите и болните, ще проведе елегантно и „хуманно” социално инженерство и ще развива човечеството чрез научния прогрес – ще направи човека безсмъртен, ще клонира избрани, идеални представители на човешката раса, ще действа в стерилни лаборатории, осветени от силни лампи, постепенно ще унищожи природата, защото е мръсна и ненужна и ще създаде един анти-утопичен свят на съвършени, „наши” човеци, които възприемат чувствата, страховете, вярата или любовта си като химически реакции. Четейки това се обърках – нима Ранд също не пропагандира рационализма срещу алтруизма и мистицизма, нима нейните герои не действат, водени единствено от здравия разум? Нима изолираният свят на можещите и изключителните, създаден от Джон Голт, не е също толкова неестествен и лишен от чувства, колкото утопията на К.С. Луис? Постепенно обаче авторът ми посочи в какво се корени тъкмо това мое заблуждение.

В началото почти изглежда, сякаш тази Академия Е прогресът и ще победи малките и объркани връзкари на село с чистата си, светла хуманна идея. Това е почти така. Оказва се обаче, че целта на тази стройна организация оправдава средствата и когато тя започва да унищожава – хора, достойнства, постижения, библиотеки, умове, жив живот – вече няма съмнение, че не е нито добра, нито рационална, нито човеколюбива. Изведнъж на сцената от само себе си се открояват героите. И те не са свръхчовеци – те са водени от Един свръхчовек (алюзията с Исус е много деликатна), но самите са просто изпълнени с вътрешна светлина...

 „Той щеше да види Джейн в нейния истински свят. Но не и в своя. Защото сега разбираше, че с вечния стремеж да влезе в някакъв вътрешен кръг, бе избрал погрешния път. Джейн бе на мястото си. Той щеше да бъде приет единствено от любезност. Не изпитваше обида, само се притесняваше. Виждаше се така, както навярно щяха да го видят в този нов кръг – поредната дребна, вулгарна личност като Стийл или Косър; скучно, невзрачно, уплашено, пресметливо и студено човече. Разсеяно се зачуди защо е такъв. Как другите хора – хората като Денистън или Димбъл – можеха тъй лесно да крачат през света с отпуснати мускули и с поглед, зареян към хоризонта, изпълнени до предел с фантазия, веселие и усет за красота, без необходимост постоянно да бъдат нащрек? Каква бе тайната на този чудесен, безгрижен смях, който той не успяваше на имитира, въпреки всичките си усилия? Всичко в тях беше различно. Те дори не можеха да се отпуснат на стол, без да изразят със самото положение на тялото си някакво лъвско безгрижие. В живота им имаше свобода, каквато той никога не бе притежавал. Те бяха Купи, той беше Пика. Разбира се. Джейн бе Купа. Трябваше да й даде свобода.”

Борбата между доброто и злото се развива блестящо и зашеметяващо към края на книгата. К.С. Луис е майстор на баталните сцени, на апокалиптичните картини, на миговете, когато всички сили се оголват и застават в директна борба, когато боговете слизат на Земята, животните проговарят и тръгват на поход, земните пластове се разместват, а героите се борят в директна битка с риск за живота си. Но по-интересното е, че краят на началото започва, когато един древен магьосник отнема на „лошите” езика. Езика, зад който те така умело са се крили, езика, с който са лъгали и словоблудствали, изричали са приятни за слуха неистини, зад които са прикривали зверствата си, един напълно изпразнен от съдържание език, който не означава повече нищо. Когато слушам безмислените дрънканици на повечето (понякога – необразовани и арогантни, друг път – изкуствено напомпани и неразбираеми) политици у нас, у мен се създава усещането, че принадлежим към различни видове (species). Умението да говориш, без да казваш нищо, е също толкова отвратително, колкото и празните показни обещания, които ние всички изговаряме ежедневно. Всъщност, когато се окаже, че някой наистина е в беда – заболял е тежко или просто има нужда от сериозна помощ – хората се отдръпват с най-загрижени слова на езика си – благопристойни и духовни, но неспособни да поставят дела зад думите си. Това е сякаш и бедата у нас – много се говори, а малко се действа. Хората още не са свикнали,че с делата си могат, действително могат да обърнат хода на собствения си живот, че ако работят здраво – рано или късно ще получат за труда си, че ако са честни и не крадат – рано или късно ще бъдат възнаградени. Че ако съчувстват на болните и помагат на слабите – рано или късно ще получат помощ и те самите. Не е нужно да си вярващ християнин, за да знаеш, че всичко, което правиш самият ти през живота ти, ти се връща обратно. И то не после, не в последващия живот след смъртта. A сега, ето тук. Веднага. Вероятно ви се е случвало някой, който е постъпил много нечестно, подло или грозно с вас, да си получи заслуженото по особено недвусмислен начин – на този свят има възмездие и то няма нужда да се извършва от нас самите. То просто се случва. Както се случва в Нарния.

Тази трилогия – защото фантастичните анти-утопични романи на К.С. Луис са три ("Отвъд безмълвната планета", "Переландра" и "Онази грозна сила") – се е родила след бас на К.С. Луис с неговия добър приятел Толкин (басът бил кой ще напише по-добра трилогия: единият трябвало да напише 3 романа за пътуване във времето, другият – за пътуване в пространството.)

„Клайв С. Луис, Дж. Р. Р. Толкин и техните приятели били неизменна част от пейзажа в Оксфорд във времето след Втората световна война. Във вторниците те пиели бира в „Птицата и бебето”, а в четвъртъците се срещали в „Магдалин колидж”, за да четат на глас от книгите, които пишели в момента. На шега те наричали себе си „Инклингите”. К.С. Луис и Толкин за първи път представили „Писмата на Душевадеца” и „Властелинът на пръстените” пред публика в компанията на Чарлз Уилямс — поет и писател на свръхестествени трилъри.” Пише Хъмфри Карпентър в своята книга „Инклингите” през 1979г.

 Онова, което най-много харесвам у теолога и литературоведа К.С. Луис, е неговата широта. Повечето религиозни хора са много ограничени – те вярват буквално и единствено в думите на собственото си Евангелие и на своя си Бог. К.С. Луис – напротив – е много либерален. В неговите книги присъстват и елфи, феи, вещици и фавни, кентаври и говорещи дървета, и богоподобни чуждоземни нашественици, и алюзии за Детето-Бог или Исус. Той смята, че всичката тази древна, мистична сила – на горските обитатели, духчета и таласъми, самодиви и русалки – е съществувала в някакъв миг на Земята, че всички тези говорещи същества са притежавали някаква много по-оголена и неутрална сила и че впоследствие те са се изгубили постепенно в нарастващия вътрешен конфликт на самия човек, който вече е трябвало (и трябва) да избира между ясно очертани и видими, противопоставени категории, между Доброто и Злото. В началото на всичко, мисли К.С. Луис, не е било така. Силата е била просто сила. Всички са имали достъп до нея. Доброто и злото са различните страни на едно и също. Така е било. Но вече не е.

И тъкмо тук той се доближава до идеята на Айн Ранд за тази специфична битка – между онези човеци, събрали в себе си посредствеността, конформизма и завистливата отмъстителност и... другите – хората, които изпълват с усмивка и светлина стаята, всеки път щом преминат прага й.

Запитали ли сте – като премислите наум, сред нашите местни съвременни герои – кога за последен път видяхте подобен човек и къде е той сега? Човек, който няма какво да крие, който иска да ви вдигне в ръцете си и да ви завърти, който се радва на живота и не пресмята? Способен, смел и честен човек, с когото искате да общувате отново? Виждате ли подобни хора на върха на нещо, действащи, можещи, правещи с любов онова, което обичат и могат?  Нима тук, в нашата си паралелна реалност, героите са изчезнали? Аз ги виждам...  Сред хората на изкуството. Там трябва да си светъл и талантлив, безкористен и можещ и да жертваш материалния си уют и благоденствие в името на идеи, на съзидателност, на изграждане. Радвам се, че познавам такива хора, някои са съвсем близо до мен. Опитвам винаги да бъда такъв човек.

А ти?