1. Отец Иван, но и Отец Николай. Първият е вече национален герой - канила съм го в предаването и преди да стане любимец на медиите, и след това. И в двата случая ме удиви колко е непосредствен и как Прави, вместо да Говори. Мисля, че ако тук имаше повече подобни хора, ние много бързо щяхме да си стъпим на краката... Харесвам го, защото е скромен и е непукист, а междувременно отглежда сам – на ръба на закона и напук на зложелателите – над 200 изгубени души... Но пример за истински свещеник и проповедник в смисъла, който толкова ни липсва у нас, ми е Отец Николай от църквата „Свети Николай Мирликийски чудотворец” – изключително интелигентен, ерудиран и завладяващ, млад и образован свещеник, който винаги е на разположение за беседа, да те успокои или вдъхнови.
2.
Елиф
Шафак – не защото я познавам или съм направила филм за нея, който беше излъчен
по БНТ – „Въображението е моят куфар”. А защото нейното присъствие на
литературната сцена ми дава надежда, че – независимо от предразсъдъците към
този край на света, към религия и патриархалност, към пол и националност – е
възможно една жена, туркиня, от покрайнините на Европа, израснала във възможно
най-несвободна среда, сред бурки и клишета, да стане световно известна с...
красивия си ум. Макар да не харесвам еднакво книгите й. В този ред се
възхищавам на още двама: Дубравка Угрешич и Милорад Павич. Изключителни
писатели. Гордея се, че съм им съседка!J
3.
Кейт
Бланшет. Няма такава актриса. Последното й превъплъщение в „Трамвай желание” на
Уди Алън, пардон – в „Син жасмин”J, е поредно
доказателство, че е великолепна. Не мога да спра да я гледам и да се уча от
нея, да я преоткривам с всяка нова нейна роля. Харесва ми колко е фина,
интелигентна и същевременно луда. Как успява леко и ефирно да се променя според
персонажа, но да е толкова дръзка, че да достига места в себе си и в нас, за които
не сме подозирали, че съществуват. Много ме вълнува. Разбира се, харесвам много
и Пенелопе Круз, и Лив Улман, и Мерил Стрийп, и Ема Томпсън, и Тилда Суинтън, и
Натали Портман, и Гуинет Полтроу... Много са.
4. Маргарита
Младенова – не я бях познавала достатъчно, но сега имах радостта да попадна на нейно
театрално ателие и пак се удивих от ерудицията и задълбочеността й... Тя е
истински учител – от онези, които никога няма да се умориш да слушаш. Позициите
й по повечето въпроси са аболютно и безкомпромисно верни, тя е човек, който
напълно и изцяло се е отдал на кауза. Помня как ходех и треперех от вълнение на
първите им представления – „Играем Петрушевска”, „PS”, „Вуйчо Ваньо” и „Три сестри”,
„Грехът Златил” и „Грехът Куцар” – Сфумато беше единственият остров, на който
можеше да се случи такова театрално чудо. Изключително се вълнувах на ателието
им и днес, 20 години по-късно, играх на сцената с огромния си корем, измислях
етюди, опити, реквизит и костюм към прелестните стихотворения на Борис Христов
и бях отново на 18, щастлива и полетяла – това се случи благодарение на нея. Това
е театър – в абсолютно чист вид. Удивлявам се как е съхранила идеализма и
надеждата си през всичките тези тъмни за изкуството ни години...
5.
Георги
Лозанов – винаги страховито интелигентен и на елегантно ниво, Георги Лозанов е
като камертон. Аз се хващам, че следя позицията му по важни обществено-политически
проблеми и най-често тя е правилната. Задълбочен и философстващ, той ми е
пример, че не е нужно да си на „ти” с простолюдието и да се превеждаш
непрестанно, за да успееш да имаш обществен авторитет, да запазиш самоиронията
си, че и да ти поверяват управления на важни организации! Понякога е
по-либерален, отколкото мога да разбера, по отношение на телевизионното
съдържание, но никога не е крил, че е десен и е един от най-завладяващите
събеседници, които съм имала.
6.
Мирзакарим
Норбеков, Берт Хелингер и Геше Майкъл Роуч – всъщност – издателката им Жана
Иванова. Тази жена съумя да доведе в една единствена година тези трима великани,а
аз успях да се срещна с тях и, въпреки началния ми скептицизъм, да науча много.
Първият – азиатски тип гуру, мистик и магьосник, изключително пленителен и
екзотичен, провежда семинари за самолечение. Вторият – легенда в немскоезичния
свят, психоаналитик – последовател на Юнг и Фройд, създател на т.н.
„констелации” – завладяващ човек на 86 години в светъл костюм. Завладяващ с
жестокостта и безпощадността си. Третият – монахът-милионер. Прекарал живота си
в Тибетски манастир, днес ни учи да даваме, за да получим. Проповедник от
западен тип, но много мощен. Личности, които тази дама омагьоса и доведе тук.
Със силата на намерението си. Всъщност, подозирам, че гуруто е Тя.:-)
7.
Приятели
на бежанците – в една страна, в която хората се настървяват като видят бременна
жена и започват да искат да я уязвят; в една страна, в която пенсионерите ровят
по кофите и никой не ги забелязва; в една страна, в която те псуват на майка и
ти размахват среден пръст всеки път, когато се качиш в колата си; в една
страна, в чийто парламент се говорят простащини и се използват вулгаризми; в
една страна, изпълнена със самоненавист, злоба, завист и простотия... има една
общност, която лека полека и съвсем доброволно се опитва да помогне на
най-нежеланите, най-бедните и най-нуждаещите се – на бежанците. Нямам никакви
думи, с които да изразя възхищението си от тях. Но искам да им кажа, че те са
от хората, които ме карат да не се срамувам толкова много от произхода си!
Брави!
8.
Чок (Бали) и Лама Дауа (Тибет) – двама
истински учители, които съм срещнала. Чок е един от онези философи на остров
Бали, за които твърдят, че помагали с промени в климата – можел да мести облаци
и да предизвика буря (което демонстрира лично на нас, защото май се ядоса на
моя любимJ).
Чок е син на местния цар и има висше образование – архитект е. Учител е по
безконтактните им бойни изкуства – на една такава демонстрация една вечер се
опита да ме убеди, че трябва да се сетя за хората, които наистина мразя и искам
да убия. Невъзможността ми да измисля подобни хора много го разсмя – той казва,
че трябва да поддържаме баланс между лошото и доброто, между гнева и
спокойствието, между омразата и любовта, за да сме в хармония със света. Лама
Дауа пък идва вече няколко лета в България и всъщност е едно 25 годишно момче,
което успява да ти предаде (чрез самото си присъствие и пример) доброта,
яснота, покой и тишина. И двамата са живи гуру-та. Хора, от които можеш да
научиш много.
9.
Фитотерапевтът д-р Желязков – лечител и
билкар, той е почти сляп. Прилича на вълшебник, всъщност е лекар и може да
лекува всевъзможни болести. Само че... чрез странни и уханни смеси от билки.
Напук на повечето шарлатани в тези неизследвани области, той не иска да печели
от дарбата си, прегледът му е невъзможно евтин! Той поставя правилни диагнози
без да те докосне и ти предписва правилното лечение, но винаги остава на
земята, скромен и даващ. Струва ми се изключително интересно, че дори на мен –
заклета рационалистка по отношение на наука и медицина – ми се случват подобни
чудеса. Д-р Желязков, да сте жив и здрав!
10.
Георги Господинов – блестящ писател, който
твърдо застана начело на личната ми класация след словото му по случай 24 май
миналата година (в просташкия контекст на тогава!). Интровертен и често
меланхоличен, Георги Господинов просто го може, и наистина е явление в
съвременната ни литература. Разбира се, че има още много прекрасни пера – на
Калин Терзийски, на Алек Попов, на Радослав Парушев, на Васил Георгиев и
мн.др... Българската литература излезе от ступора си, писателите се
надпреварват да пишат и да говорят, и това е толкова прекрасно! Но Георги
винаги е успявал да постави акцента там, където ми се струва важно – той говори
за чудесата, за чудото на езика, за красотата на четящия човек, за творенето на
смисъл – за важните неща без патос! Той ежедневно изтупва от прахта ценности,
които са съвсем забравени днес.
Благословено да е словото Ви!
ОтговорИзтриване