В 11:41 часа на 7.07.2014 родих Алиса - тя е най-хубавото нещо, което ми се е случвало! Очаква с нетърпение да срещне всички вас, моите приятели, за да ни покаже Страната на чудесата:-) 

Болница Свети Лазар, където родих, е като оазис сред разрухата, толкова топлина, грижи, усмивки и професионализъм не съм получавала никога. Благодаря от цялото си сърце на невероятната шефка на болницата д-р Тиана Николова, която ме оперира заедно с моя прекрасен гинеколог д-р Иван Лазаров!


Това са изключителни лекари и диагностици, вълшебници!:-) Болницата е пример за находчива предприемчивост, голям дух, смелост и компетентност!

Моят любим - таткото Венелин и принцесата са вече неразделни и са страхотна картина.

Добре дошла, Алиса! И нашият свят е чудесен!:-)

Къде е Нарния на възрастните?

К.С. Луис - авторът на книгите за Нарния и на романа, който сега завърших "Онази грозна сила" - е за мен онази Красива врата към всичко непознато и недоизречено, която днес вероятно се нарича „вероучение”. Имах щастието да израсна с гласа на баща ми, който ми превеждаше от английски Хрониките на Нарния и да затаяваме дъх двете с мама всеки път, когато в тази въображаема, пъстра, страшна и неумолимо привлекателна страна на чудесата, до която имаха достъп само децата, се водеха зловещите битки на доброто срещу злото. Тази нова и шокираща действителност – паралелен свят, в който животните говорят, злите вещици вкаменяват добрите след като ги изкушат, а законните красиви и способни крале и кралици на Нарния губят троновете си в безпощадна и открита борба с подмолното, користно, некадърно и завистливо зло, е създала и цялостната ми представа за света. Само дето тук никой не споменава тези категории. Липсата на религиозност, на вяра в Бога автоматично води всеки един народ както към неспособност да създава и крепи морални ценности и кодекс, така и към болезнена липса на упование... Наскоро бях изумена, когато Отец Николай – изключителен свещеник и проповедник – каза, че фантастичната трилогия на К.С. Луис е една от най-религиозните книги, които е чел! Колко широк и светъл ум. 

Ние не живеем в свят, в който се говори открито за тази борба - между доброто и злото - и все пак трябва да я водим всеки ден. А тя става особено опасна, когато е потайна, потулена из аргументите на „здравия разум”, на „здравословния цинизъм”, на човешкия естествен стремеж за задоволяване на физическите нужди и за оцеляване, на „прагматичния материализъм”. Отдавна не съдим прегрешилите, продали душите си на дявола, защото не вярваме в него, а и не сме съвсем убедени, че и ние не сме постъпили така с нашите собствени, лични души. Чувала съм да сравняват „Онази грозна сила” на К.С. Луис с „Атлас изправи рамене” на Айн Ранд, твърдение, което ми изглеждаше толкова абсурдно, че го оставих на заден план, докогато не започнах да чета третата книга от фантастичната трилогия на теолога, създал Нарния. Оказа се вярно. По наглед наивен и същевременно много умен начин, К.С.Луис противопоставя не просто доброто на злото (героя срещу злодея), това би било лесно като детска приказка. Неговият „герой” е конформистът, уплашен за собствената си кожа и самочувствие – неуверен в себе си нагаждач, който броди из разпадащия се наш свят, притеснен единствено за собственото си благополучие, собственото си място в йерархията на научните среди, собствената си съпричастност в разни „тайни” и несъмнено „прогресивни” научни кръгове от съмишленици и общо взето – е обезпокоен и движен главно от онова, което мислят за него „другите”.

А светът на К.С. Луис в тази много увлекателна книга се разпада изцяло – в началото незабележимо, но силно тласкан от Силите на злото – маскирани като Академия, която ще проветри стаята, ще изгони негодните, слабите и болните, ще проведе елегантно и „хуманно” социално инженерство и ще развива човечеството чрез научния прогрес – ще направи човека безсмъртен, ще клонира избрани, идеални представители на човешката раса, ще действа в стерилни лаборатории, осветени от силни лампи, постепенно ще унищожи природата, защото е мръсна и ненужна и ще създаде един анти-утопичен свят на съвършени, „наши” човеци, които възприемат чувствата, страховете, вярата или любовта си като химически реакции. Четейки това се обърках – нима Ранд също не пропагандира рационализма срещу алтруизма и мистицизма, нима нейните герои не действат, водени единствено от здравия разум? Нима изолираният свят на можещите и изключителните, създаден от Джон Голт, не е също толкова неестествен и лишен от чувства, колкото утопията на К.С. Луис? Постепенно обаче авторът ми посочи в какво се корени тъкмо това мое заблуждение.

В началото почти изглежда, сякаш тази Академия Е прогресът и ще победи малките и объркани връзкари на село с чистата си, светла хуманна идея. Това е почти така. Оказва се обаче, че целта на тази стройна организация оправдава средствата и когато тя започва да унищожава – хора, достойнства, постижения, библиотеки, умове, жив живот – вече няма съмнение, че не е нито добра, нито рационална, нито човеколюбива. Изведнъж на сцената от само себе си се открояват героите. И те не са свръхчовеци – те са водени от Един свръхчовек (алюзията с Исус е много деликатна), но самите са просто изпълнени с вътрешна светлина...

 „Той щеше да види Джейн в нейния истински свят. Но не и в своя. Защото сега разбираше, че с вечния стремеж да влезе в някакъв вътрешен кръг, бе избрал погрешния път. Джейн бе на мястото си. Той щеше да бъде приет единствено от любезност. Не изпитваше обида, само се притесняваше. Виждаше се така, както навярно щяха да го видят в този нов кръг – поредната дребна, вулгарна личност като Стийл или Косър; скучно, невзрачно, уплашено, пресметливо и студено човече. Разсеяно се зачуди защо е такъв. Как другите хора – хората като Денистън или Димбъл – можеха тъй лесно да крачат през света с отпуснати мускули и с поглед, зареян към хоризонта, изпълнени до предел с фантазия, веселие и усет за красота, без необходимост постоянно да бъдат нащрек? Каква бе тайната на този чудесен, безгрижен смях, който той не успяваше на имитира, въпреки всичките си усилия? Всичко в тях беше различно. Те дори не можеха да се отпуснат на стол, без да изразят със самото положение на тялото си някакво лъвско безгрижие. В живота им имаше свобода, каквато той никога не бе притежавал. Те бяха Купи, той беше Пика. Разбира се. Джейн бе Купа. Трябваше да й даде свобода.”

Борбата между доброто и злото се развива блестящо и зашеметяващо към края на книгата. К.С. Луис е майстор на баталните сцени, на апокалиптичните картини, на миговете, когато всички сили се оголват и застават в директна борба, когато боговете слизат на Земята, животните проговарят и тръгват на поход, земните пластове се разместват, а героите се борят в директна битка с риск за живота си. Но по-интересното е, че краят на началото започва, когато един древен магьосник отнема на „лошите” езика. Езика, зад който те така умело са се крили, езика, с който са лъгали и словоблудствали, изричали са приятни за слуха неистини, зад които са прикривали зверствата си, един напълно изпразнен от съдържание език, който не означава повече нищо. Когато слушам безмислените дрънканици на повечето (понякога – необразовани и арогантни, друг път – изкуствено напомпани и неразбираеми) политици у нас, у мен се създава усещането, че принадлежим към различни видове (species). Умението да говориш, без да казваш нищо, е също толкова отвратително, колкото и празните показни обещания, които ние всички изговаряме ежедневно. Всъщност, когато се окаже, че някой наистина е в беда – заболял е тежко или просто има нужда от сериозна помощ – хората се отдръпват с най-загрижени слова на езика си – благопристойни и духовни, но неспособни да поставят дела зад думите си. Това е сякаш и бедата у нас – много се говори, а малко се действа. Хората още не са свикнали,че с делата си могат, действително могат да обърнат хода на собствения си живот, че ако работят здраво – рано или късно ще получат за труда си, че ако са честни и не крадат – рано или късно ще бъдат възнаградени. Че ако съчувстват на болните и помагат на слабите – рано или късно ще получат помощ и те самите. Не е нужно да си вярващ християнин, за да знаеш, че всичко, което правиш самият ти през живота ти, ти се връща обратно. И то не после, не в последващия живот след смъртта. A сега, ето тук. Веднага. Вероятно ви се е случвало някой, който е постъпил много нечестно, подло или грозно с вас, да си получи заслуженото по особено недвусмислен начин – на този свят има възмездие и то няма нужда да се извършва от нас самите. То просто се случва. Както се случва в Нарния.

Тази трилогия – защото фантастичните анти-утопични романи на К.С. Луис са три ("Отвъд безмълвната планета", "Переландра" и "Онази грозна сила") – се е родила след бас на К.С. Луис с неговия добър приятел Толкин (басът бил кой ще напише по-добра трилогия: единият трябвало да напише 3 романа за пътуване във времето, другият – за пътуване в пространството.)

„Клайв С. Луис, Дж. Р. Р. Толкин и техните приятели били неизменна част от пейзажа в Оксфорд във времето след Втората световна война. Във вторниците те пиели бира в „Птицата и бебето”, а в четвъртъците се срещали в „Магдалин колидж”, за да четат на глас от книгите, които пишели в момента. На шега те наричали себе си „Инклингите”. К.С. Луис и Толкин за първи път представили „Писмата на Душевадеца” и „Властелинът на пръстените” пред публика в компанията на Чарлз Уилямс — поет и писател на свръхестествени трилъри.” Пише Хъмфри Карпентър в своята книга „Инклингите” през 1979г.

 Онова, което най-много харесвам у теолога и литературоведа К.С. Луис, е неговата широта. Повечето религиозни хора са много ограничени – те вярват буквално и единствено в думите на собственото си Евангелие и на своя си Бог. К.С. Луис – напротив – е много либерален. В неговите книги присъстват и елфи, феи, вещици и фавни, кентаври и говорещи дървета, и богоподобни чуждоземни нашественици, и алюзии за Детето-Бог или Исус. Той смята, че всичката тази древна, мистична сила – на горските обитатели, духчета и таласъми, самодиви и русалки – е съществувала в някакъв миг на Земята, че всички тези говорещи същества са притежавали някаква много по-оголена и неутрална сила и че впоследствие те са се изгубили постепенно в нарастващия вътрешен конфликт на самия човек, който вече е трябвало (и трябва) да избира между ясно очертани и видими, противопоставени категории, между Доброто и Злото. В началото на всичко, мисли К.С. Луис, не е било така. Силата е била просто сила. Всички са имали достъп до нея. Доброто и злото са различните страни на едно и също. Така е било. Но вече не е.

И тъкмо тук той се доближава до идеята на Айн Ранд за тази специфична битка – между онези човеци, събрали в себе си посредствеността, конформизма и завистливата отмъстителност и... другите – хората, които изпълват с усмивка и светлина стаята, всеки път щом преминат прага й.

Запитали ли сте – като премислите наум, сред нашите местни съвременни герои – кога за последен път видяхте подобен човек и къде е той сега? Човек, който няма какво да крие, който иска да ви вдигне в ръцете си и да ви завърти, който се радва на живота и не пресмята? Способен, смел и честен човек, с когото искате да общувате отново? Виждате ли подобни хора на върха на нещо, действащи, можещи, правещи с любов онова, което обичат и могат?  Нима тук, в нашата си паралелна реалност, героите са изчезнали? Аз ги виждам...  Сред хората на изкуството. Там трябва да си светъл и талантлив, безкористен и можещ и да жертваш материалния си уют и благоденствие в името на идеи, на съзидателност, на изграждане. Радвам се, че познавам такива хора, някои са съвсем близо до мен. Опитвам винаги да бъда такъв човек.

А ти?

Много смешно видео от Saturday Night Live

Няма такива идиоти - Джъстин Тимбърлейк и Джеси Айзенберг (Марк Зукърберг в "Социалната мрежа") с Бионсе - прекрасен скеч в комедийното американско телевизионно шоу Saturday Night Live. Струва ми се все по-смешно всеки път. Тъкмо защото такива огромни звезди (самата Бионсе обявена от Форбс за най-влиятелната знаменитост в света за миналата година) могат така леко и смешно да се самоиронизират. Велико изкуство! Тимбърлейк май е автор на идеята. Много се смях:-)))

http://vbox7.com/play:70e262f1

За човешките взаимоотношения в 2014 и в 1Q84 или Града на котките

Затънала в епоса на Харуки Мураками „1Q84” ме обзеха най-разнообразни мисли – не бих казала, че непременно жизнеутвърждаващи... Но първо искам да подчертая, че винаги досега за мен този автор е бил блестящ. Умозрителен и спокоен, той се беше издигнал над бита на националната (японска в случая) проза. А и романите му, освен написани майсторски, бяха задължително изпълнени с някаква вътрешна светлина. Бих нарекла това магически реализъм – не в празнуващия шумно и ярко живота и смъртта смисъл (като при Маркес), а заради неговия характерен, вглъбен, изящен и почти философски поглед към света. Вероятно същата светлина, която е изоставила Мураками, напуска постепенно и моята страна, защото откривам все повече прилики между световете ни. 

ТУК: Ако преди години хората тук (в България, в сравнение със Западна Европа и Америка, а явно – и с Азия) бяха значително по-топли, сърдечни и състрадателни, днес все по-рядко ще срещнеш някой, който да те погледне с топлина, не дай си Боже – с възхищение и обич... Никой вече не се усмихва. По улиците ни крачат озверели, нещастни, зли и мрачни хора, които видимо освирепяват, щом усетят, че по някаква причина си по-слаб – ако си болен, ако си бременна, ако си стар... 

ТАМ: Героите на Мураками обикалят баровете, за да срещнат някакво подобие на топлинка и единствените им контакти са основани и базирани на случайността – те са участници в един оргомен безсърдечен и студен по природа мравуняк, където по-слабите просто изчезват, станали незабележимо жертва на собствената си слабост. 

ТУК: В България стана същото. Смята се за неприлично да се явяваш публично с бременния си корем, да си навън, ако си инвалид или пък - болен. Неизказано се смята, че трябва да се скриеш като котка и да изчакаш „да ти мине”. Усещаш го във въздуха. 

(Съвсем наскоро имах нещастието да бъда едва ли не публично наказана, че съм седнала на първия ред на лекция на американския гуру Геше Майкъл Роуч, и то – поставена там от издателите му, за които работя, превеждайки книгите му. Един, на вид духовен човек, с такава злоба опита да ме изгони, че се зачудих не му ли хрумва вместо да ми се кара - да ми отстъпи мястото си?! След малко самата певица на гуруто ми изсъска, че това е нейното място. Колко ли е разбрала от учението му? А именно – прави на другите онова, което искаш да се случи на теб?! Не се оплаквам, винаги съм била силна и същевременно – състрадателна, даже повече, отколкото се очаква и го считам за своя старомодна слабост, правя го и без специалната помощ на гуру. Просто констатирам.)

ТАМ: В света, населен от героите на Мураками, цари пълна самота и тишина. Но и те, в този му роман, не блестят с някакви особени дарби. А аз мисля, че любовта и радостта от живота – или умението да ги изпитваш – са специален вид рядък и ценен талант.

Героите му са средновати – серийна убийца, която трябва да раздава правосъдие срещу насилието над жени – студена и лишена от способност да общува или да се интересува от света, момиче-леден морален стожер, самата затънала в незадължаващи еднодневни сексуални връзки и оплетена в спомена си за единствената си любов, която няма смелост да последва.  

Средноват писател, който някога е бил дете-чудо по математика, преподавател и редактор, живеещ в компромиса на тайната си връзка с омъжена жена и на безхарактерността си - тя се проявява както в плахостта му да напише свой роман, така и в неспособността му да последва единствената си любов, която бегло помни. Хора, които вечерят сами в бетонните си кутийки, мастурбират и рядко изпитват нещо повече от страх за себе си.

ТУК: Страх ме е, че в днешна България също не са на почит особената дарба или талант. По-неконвенционалните, различни, будни, умни или талантливи хора тук биват съкрушени и скършени с едно мълчаливо безразличие – съюзилата се посредственост просто ги подминава с мълчание.

Те не са непременно уволнявани или цензурирани, както преди - просто им намаляват парите, възможността за изява и за тях се мълчи. Никой не използва капацитета им. Това, рано или късно, ги съсипва. Те се предават, потънали в унижението да се опитват да оцелеят физически и невъзможността да реализират таланта и потенциала си.

Това важи в най-пагубна степен за хората на изкуството,  които нарочно са натикани в ъгъла на обществото и биват системно уморявани от глад. За сметка на това гръмогласният, прост и арогантен тип постига всичко, за което си помечтае и активно участва в играта. Играта, по условие, е мръсна.
 

ТАМ: Всички герои в романа са сравнително млади, със спортни тела, лъскави коси и хубави мускули  – по-възрастните са уморени от живота, трудно се движат и изглеждат остарели... Един от запомнящите се образи е този на Котешкия град - град, напуснат от хората и завладян от котките - призрачен и самотен, като символ на паралелна реалност, в която няма човечност, любов, омраза или дори безразличие - нещо като отвъдния свят.

ТУК: Вече започнах да разбирам отчаянието на по-възрастните хора – в България старостта е срамна! Има още едно усложняващо обстоятелство – у нас старите хора се чувстват по презумпция изиграни от живота (и ги разбирам), те са по условие на ръба на бедността, а понеже са и болни - са жертва на същото жестокото безчовечно отношение към слабостта, както и на зле организираната ни здравна система – всичко това вкупом ги кара истински да мразят младите, реализирани, здрави и весели свои съседи в обществения мравуняк.

ТАМ: Единственият по-интересен, ексцентричен, тайнствен и различаващ се от сивата маса герой – Вождът – бива убит почти веднага след появата си. Уж – в търсене на справедливост, но търпеливият читател, изчакал 700-800 страници, се чувства изигран от тази бърза развръзка.

Ако в този роман на Мураками характерното е, че никой от образите не блести с нищо особено и не е симпатичен, то тъкмо този герой-въплъщение на злото, се оказва странно примамлив със своята неедностранчивост, човечност, задълбоченост, способност за философски анализ на ставащото и свръх-сила. Героят е злодей и той е пророк. Разбира се, той е неразбран и съответно – моментално унищожен. Гони ме едно предчувствие, че самият Мураками също не го разбира докрай...

ТУК: Няма да съм особено оригинална, ако заявя, че изключителните умове и личности у нас биват мигновено развенчани и бичувани до смъртта им с такова настървение и усърдие, каквото не откриваме при никоя друга дейност в нашето общество. Ако е възможно – предадени многократно от своите, за разкош. Особено, ако държат да са морални. Тогава наистина няма пощада.

ТАМ: Интересна философска доктрина – няма добро и зло. Източните философии наистина го проповядват. За да може да се успокои човек и да бъде себе си: силен, духовен и в хармония със света – трябва някак да приеме и злото като естествена част от себе си и другите – да бъде и нежен, и гневен; и влюбен, и мразещ; и весел, и тъжен; и прощаващ, и безпощаден... Научавам го постоянно от различни места – от учителя по бойни изкуства на о. Бали; от Юнг, който много пише за сянката; от Мураками... 

ТУК: Думите и делата нямат нищо общо. Всички говорят за доброто, но когато се наложи да го практикуват – са пас. Аз стоя в къщи вече 2 седмици и лежа, не мога да излизам. Един единствен път дойдоха да ме навестят две дружки и играхме канаста. Добре, че ми се обажда една приятелка - говорим си с часове! Не е ли това достатъчно тъжна равносметка? Да, не съм поискала помощ от никого, не съм помолила за нищо – но човек счита, че има близки хора и че те, както той самият винаги е правел, ще проявят интерес и обич, и ще дойдат да го видят диша ли още, дето се вика. Е – не! Предполагам, че не им е до това – хората са прекалено заети да се опитват да изплуват и да се справят с ежедневните си житейски проблеми, за да мислят за другите. Разбирам ги. А имам щастието и да не съм сама – да имам до себе си прекрасен човек. 

Т.е. тук няма добро и зло, но по други причини – тук е страната на тъжните и нещастни хора, а когато си тъжен и нещастен – нямаш сили да помагаш другиму. Чувствала съм го и знам. Нямаш ресурс просто. Нямаш сили.

...

Преувеличено ще е да заключа, че България постепенно се е превърнала в една Япония – съвсем далеч съм от подобна мисъл... Японците посрещнаха онова ужасяващо земетресение с такава тиха светлина в сърцата и така спокойно и последователно изградиха наново разрушените си мостове, сгради и пътища, че дори ние разбрахме колко сме различни. Те  престанаха да плачат за своите жертви със смирение и насочиха поглед напред - там отделният човек няма толкова голямо значение... Тук ние сме се отдали на егоизма си с пълна сила и се интересуваме само от собственото си отражение в огледалото – дори, когато правим добро – то пак е, за да се харесаме повече и да изглеждаме благородни и духовни в очите си и в очите на другите. Фейсбук е такова едно огледало – там всички постоянно се хвалят, само-хвалят се. Явно ни липсват ужасно много възторга, зачитането, уважението и радостта на другите. Колко сме самотни!

Никога не съм пестила възторга и радостта от чуждия талант и щастие - не ми коства особени усилия, просто смятам, че така трябва. И днес, четейки "1Q84" на Мураками, ми се искаше да извикам с всички сили: колко добър роман, какъв талантлив писател, колко въздействаща и мъдра история... Ама и Харуки, може би под тежестта на някаква си своя история, май е позагубил вярата си в човека... А когато това се случи – ни остава да се осланяме само на вярата в Бога. В едно съвършено и красиво наше свръх-аз, което нежно ни гледа и се надява най-сетне да се събудим от дълбокия сън на нещастието и да проумеем, че никой не ни е виновен – всеки миг можем да променим живота, спътниците или съдбата си. Ако трябва – като героите на Мураками – с хладно оръжие в ръце. Трябва и някаква решителност, несъмнено.:-)

 Снимки: авторката