петък, 20 юли 2018 г.

Пчела и детелина

                    
"Да се направи прерия е нужна
пчела и детелина.
Пчела и детелина,
и една мечта голяма.
Дори мечтата само стига,
ако пчели и детелини няма."

Емили Дикинсън


 Моето малко и русо момиченце се казва Алиса – историята зад избора на името е дълга, но съвсем не тъжна, каквато била онази на мишката в книжката на Луис Карол. Думата ми е за тази история – а тя е съвсем кратичка.

Историята ми е за мечтите на Алиса.


Когато ние бяхме деца… обичахме да   играем на двора, на ластик, на дама, на стражари и апаши, на фунийки, на майки и бащи, на магазин и на училище. Имахме еднакви кукли, които кръщавахме с различни имена, еднакви обувки, еднакви рокли и еднакви чанти – всички старателно избрани в Детмаг, ние ядяхме правоъгълна шоколадова паста Балкан с лимонада в сладкарница Перла и триъгълните пасти Витоша с боза в сладкарница Ну Погоди. Имаше едно море – нашето, на което през лятото ходехме по две седмици на хотел. В магазините нямаше нищо, а приказките, които баща ми ми четеше, като понякога ми превеждаше от английски, помня наизуст и до днес. Освен това си имахме преведени историите за Мечо Пух, Карлсон, Мери Попинз, Питър Пан, Муминтроловете и Пипи… Мечтаех да получа подарък – шоколадово яйце с играчка, шоколад Милка с лешници или малки тънички салфетки – паяжинки, каквито имаше само в Кореком. Мечтаех си да имам дънки, кукла, която може да пее и говори, и миниатюрна детска къща за нея – за да репетира своите речи и песни – с всички необходими мебели и аксесоари за нея и нейните приятели. 

Разбира се, нямах си нищо такова, а когато моите родители успяваха да се докопат до някой и друг корекомски шоколад, пазех опаковката му в специална кутия… Ние колекционирахме опаковки от шоколади и дъвки! 

Какъв абсурден кич на липсата.

Светът, какъвто го помня аз, беше черно-бял, а моят приют бяха приказките – там светът внезапно ставаше цветен. Майка ми беше убедена и беше убедила и мен, че освен Алиса, в Страната на чудесата живеят и всички останали приказни герои. И че Баба Яга не е лоша – защото тя прави в малката си горска къща супа за всички животни…

Аз пораснах в тази страна, вярвайки в Дядо Коледа, в Тинкърбел и във фавните, кентаврите, вещиците и говорещите животни на Нарния, а когато за първи път ни пуснаха да пътуваме „на Запад“ и моята майка ме заведе в Дисни Ленд в Париж, аз вече бях на 18 и много плаках. Бях попаднала в Страната на чудесата, но изглежда – твърде късно.

Нашите мечти бяха такива – да напуснем чернобелия свят, в който ни се налагаше да лъжем, да обличаме униформите си и да се правим на еднакви. Мечтите ни бяха да живеем пъстро и свободно. Да имаме достъп до всичко, което ни бе отказвано като деца. Да четем забранените книги, да слушаме забранената музика и да пътуваме до всички онези тайнствени забранени места, които наричахме с краткото и звучащо като заговор и като залп едновременно: Запад.

Когато Алиса се роди – тя беше затрупана от подаръци, играчки и всевъзможни глезотии. Докато още нямах детенце, аз се смеех на майките, които подготвяха гигантски списък за  новородено с над 300 задължителни артикула и ги смятах тайно за еснафки. Когато Алиса се роди обаче, се оказа, че всяка клечица за уши от този списък е била напълно на мястото си. Днешната свобода на пазара на стоки и идеи беше донесла много повече, отколкото се бяхме надявали – освен всички любими приказки (вече в превод и на български, придружени с великолепни илюстрации), тук неусетно бяха пристигнали всевъзможни детски и бебешки стоки, за чието предназначение човек няма никаква представа, преди да му се наложи да ги използва. (Между тях „активна гимнастика“, „скачащи гащи“, колектори за кърма или аспиратор за нос…)

Днес Алиса има всичко – повече рокли от майка си, невероятно количество плюшени играчки и кукли, (всяка надлежно кръстена и притежаваща свой характер и собствени навици), колело, тротинетка, шейна, сума ти игри, както и, разбира се, най-голямата къща за кукли на света – на няколко етажа, от бяло дърво, обзаведена с миниатюрни дървени мебели в нейните кукленски кухня, дневна, баня, спалня и детска стая. Стените на стаята на Алиса са на облачета, а балдахинът и е на зелени дървета и малки розови къщички. Над леглото й летят феи, а книжките й едва се побират в недостатъчно голямата библиотека. Алиса живее в пъстър и богат свят, в който нищо, ама нищо не й липсва.

Всяка вечер аз чета на Алиса приказки. Това се е превърнало в най-любимото време за двете ни, защото точно тогава ние споделяме нещо, което много ни сближава – любовта ни към историите за вълшебства. От време на време между вълшебните приказки се прокрадва някоя много битова и твърде реалистична – такава се оказа иначе симпатичната и полезна за възпитанието поредица за костенурчето Франклин. Но по-интересното е, че въпреки съвременния живот, който живее, Алиса никога не се уморява да слуша приказки и е в състояние да го прави часове наред, докато аз заспя надвесена над нея. Напоследък стана още по-хубаво, защото баща й се включи и то - именно с истинския "Питър Пан" (а не някоя адаптирана версия) и Алиса е страшно доволна от това развитие.

Понякога някой загрижен роднина допуска, че Алиса може и да се разглези, защото има всичко. Аз пък мисля, че тя е такава – уверена, жива, умна, любопитна, щура и доста скромна по отношение на покупките – точно защото си има всичко. Доказателството беше нейното пазаруване в най-големия магазин за играчки в Лондон – тя си избра точно какво иска и си го купи (кукла-русалка и малко мече в торба), а за награда на излизане й подариха и един голям мечок. Алиса не е алчна, нито ненаситна. Понякога й се иска да си купи всички боклуци на света от крайбрежната уличка на някое крайморско градче, или да се вози на всички люшкащи се колички (необяснимо за мен детско удоволствие), но тя няма отношение към материалния свят.  

За да мога да завърша моята история – защото тя започна да се проточва като приказка преди сън и явно няма намерение да свършва – ще разкажа направо края й.:-)

Един ден ние тримата с Алиса влязохме в една църква – мисля, че това се случи в мъничката средновековна църквичка „Свети Йоан Кръстител Летни“ – бяла красива постройка, оставена на ветровете, изгревите и залезите над язовир Пчелина – на едно много красиво място. Църквата е почти с детски размер и много й хареса. Алиса седна на малката каменна пейка вътре и си постоя така. Реши да си пожелае нещо („Мамо, ако искаш да ти се сбъдне – кажи го на ,коната!“) и каза:

„Искам да съм добричка, да не правя номера, да ходим в много църкви, да се обичаме, да сме щастливи и да сме винаги заедно.“

Ами да, толкова за мечтите на Алиса. 


..................................
NB Снимките са от сайта socbg.com - без последната от язовира:-)

Няма коментари:

Публикуване на коментар