К.С. Луис - авторът на книгите за Нарния и на романа, който сега завърших "Онази грозна сила" - е за мен онази Красива врата към всичко
непознато и недоизречено, която днес вероятно се нарича „вероучение”. Имах щастието
да израсна с гласа на баща ми, който ми превеждаше от английски Хрониките на
Нарния и да затаяваме дъх двете с мама всеки път, когато в тази въображаема,
пъстра, страшна и неумолимо привлекателна страна на чудесата, до която имаха
достъп само децата, се водеха зловещите битки на доброто срещу злото. Тази нова
и шокираща действителност – паралелен свят, в който животните говорят, злите
вещици вкаменяват добрите след като ги изкушат, а законните красиви и способни
крале и кралици на Нарния губят троновете си в безпощадна и открита борба с
подмолното, користно, некадърно и завистливо зло, е създала и цялостната ми
представа за света. Само дето тук никой не споменава тези категории. Липсата на
религиозност, на вяра в Бога автоматично води всеки един народ както към
неспособност да създава и крепи морални ценности и кодекс, така и към болезнена липса на
упование... Наскоро бях изумена, когато Отец Николай – изключителен свещеник и
проповедник – каза, че фантастичната трилогия на К.С. Луис е една от
най-религиозните книги, които е чел! Колко широк и светъл ум.
Запитали ли сте – като премислите наум, сред нашите местни съвременни герои – кога за последен път видяхте подобен човек и къде е той сега? Човек, който няма какво да крие, който иска да ви вдигне в ръцете си и да ви завърти, който се радва на живота и не пресмята? Способен, смел и честен човек, с когото искате да общувате отново? Виждате ли подобни хора на върха на нещо, действащи, можещи, правещи с любов онова, което обичат и могат? Нима тук, в нашата си паралелна реалност, героите са изчезнали? Аз ги виждам... Сред хората на изкуството. Там трябва да си светъл и талантлив, безкористен и можещ и да жертваш материалния си уют и благоденствие в името на идеи, на съзидателност, на изграждане. Радвам се, че познавам такива хора, някои са съвсем близо до мен. Опитвам винаги да бъда такъв човек.
Ние не
живеем в свят, в който се говори открито за тази борба - между доброто и злото - и все пак трябва да я
водим всеки ден. А тя става особено опасна, когато е потайна, потулена из
аргументите на „здравия разум”, на „здравословния цинизъм”, на човешкия
естествен стремеж за задоволяване на физическите нужди и за оцеляване, на
„прагматичния материализъм”. Отдавна не съдим прегрешилите, продали душите си
на дявола, защото не вярваме в него, а и не сме съвсем убедени, че и ние не сме
постъпили така с нашите собствени, лични души. Чувала съм да сравняват „Онази
грозна сила” на К.С. Луис с „Атлас изправи рамене” на Айн Ранд, твърдение,
което ми изглеждаше толкова абсурдно, че го оставих на заден план, докогато не
започнах да чета третата книга от фантастичната трилогия на теолога, създал
Нарния. Оказа се вярно. По наглед наивен и същевременно много умен начин, К.С.Луис
противопоставя не просто доброто на злото (героя срещу злодея), това би било
лесно като детска приказка. Неговият „герой” е конформистът, уплашен за
собствената си кожа и самочувствие – неуверен в себе си нагаждач, който броди
из разпадащия се наш свят, притеснен единствено за собственото си благополучие,
собственото си място в йерархията на научните среди, собствената си
съпричастност в разни „тайни” и несъмнено „прогресивни” научни кръгове от
съмишленици и общо взето – е обезпокоен и движен главно от онова, което мислят
за него „другите”.
А светът на К.С.
Луис в тази много увлекателна книга се разпада изцяло – в началото
незабележимо, но силно тласкан от Силите на злото – маскирани като Академия,
която ще проветри стаята, ще изгони негодните, слабите и болните, ще проведе
елегантно и „хуманно” социално инженерство и ще развива човечеството чрез
научния прогрес – ще направи човека безсмъртен, ще клонира избрани, идеални
представители на човешката раса, ще действа в стерилни лаборатории, осветени от
силни лампи, постепенно ще унищожи природата, защото е мръсна и ненужна и ще
създаде един анти-утопичен свят на съвършени, „наши” човеци, които възприемат
чувствата, страховете, вярата или любовта си като химически реакции. Четейки
това се обърках – нима Ранд също не пропагандира рационализма срещу алтруизма и
мистицизма, нима нейните герои не действат, водени единствено от здравия разум?
Нима изолираният свят на можещите и изключителните, създаден от Джон Голт, не е
също толкова неестествен и лишен от чувства, колкото утопията на К.С. Луис?
Постепенно обаче авторът ми посочи в какво се корени тъкмо това мое
заблуждение.
В началото
почти изглежда, сякаш тази Академия Е прогресът и ще победи малките и объркани
връзкари на село с чистата си, светла хуманна идея. Това е почти така. Оказва
се обаче, че целта на тази стройна организация оправдава средствата и когато тя
започва да унищожава – хора, достойнства, постижения, библиотеки, умове, жив
живот – вече няма съмнение, че не е нито добра, нито рационална, нито
човеколюбива. Изведнъж на сцената от само себе си се открояват героите. И те не
са свръхчовеци – те са водени от Един свръхчовек (алюзията с Исус е много
деликатна), но самите са просто изпълнени с вътрешна светлина...
„Той щеше да види Джейн в нейния истински
свят. Но не и в своя. Защото сега разбираше, че с вечния стремеж да влезе в
някакъв вътрешен кръг, бе избрал погрешния път. Джейн бе на мястото си. Той
щеше да бъде приет единствено от любезност. Не изпитваше обида, само се
притесняваше. Виждаше се така, както навярно щяха да го видят в този нов кръг –
поредната дребна, вулгарна личност като Стийл или Косър; скучно, невзрачно,
уплашено, пресметливо и студено човече. Разсеяно се зачуди защо е такъв. Как
другите хора – хората като Денистън или Димбъл – можеха тъй лесно да крачат
през света с отпуснати мускули и с поглед, зареян към хоризонта, изпълнени до
предел с фантазия, веселие и усет за красота, без необходимост постоянно да
бъдат нащрек? Каква бе тайната на този чудесен, безгрижен смях, който той не
успяваше на имитира, въпреки всичките си усилия? Всичко в тях беше различно. Те
дори не можеха да се отпуснат на стол, без да изразят със самото положение на
тялото си някакво лъвско безгрижие. В живота им имаше свобода, каквато той
никога не бе притежавал. Те бяха Купи, той беше Пика. Разбира се. Джейн бе
Купа. Трябваше да й даде свобода.”
Борбата
между доброто и злото се развива блестящо и зашеметяващо към края на книгата. К.С.
Луис е майстор на баталните сцени, на апокалиптичните картини, на миговете,
когато всички сили се оголват и застават в директна борба, когато боговете
слизат на Земята, животните проговарят и тръгват на поход, земните пластове се
разместват, а героите се борят в директна битка с риск за живота си. Но
по-интересното е, че краят на началото започва, когато един древен магьосник
отнема на „лошите” езика. Езика, зад който те така умело са се крили, езика, с
който са лъгали и словоблудствали, изричали са приятни за слуха неистини, зад
които са прикривали зверствата си, един напълно изпразнен от съдържание език,
който не означава повече нищо. Когато слушам безмислените дрънканици на
повечето (понякога – необразовани и арогантни, друг път – изкуствено напомпани
и неразбираеми) политици у нас, у мен се създава усещането, че принадлежим към
различни видове (species). Умението да говориш, без да казваш нищо, е също
толкова отвратително, колкото и празните показни обещания, които ние всички
изговаряме ежедневно. Всъщност, когато се окаже, че някой наистина е в беда –
заболял е тежко или просто има нужда от сериозна помощ – хората се отдръпват с
най-загрижени слова на езика си – благопристойни и духовни, но неспособни да
поставят дела зад думите си. Това е сякаш и бедата у нас – много се говори, а
малко се действа. Хората още не са свикнали,че с делата си могат, действително
могат да обърнат хода на собствения си живот, че ако работят здраво – рано или
късно ще получат за труда си, че ако са честни и не крадат – рано или късно ще
бъдат възнаградени. Че ако съчувстват на болните и помагат на слабите – рано
или късно ще получат помощ и те самите. Не е нужно да си вярващ християнин, за
да знаеш, че всичко, което правиш самият ти през живота ти, ти се връща
обратно. И то не после, не в последващия живот след смъртта. A сега, ето
тук. Веднага. Вероятно ви се е случвало някой, който е постъпил много нечестно,
подло или грозно с вас, да си получи заслуженото по особено недвусмислен начин
– на този свят има възмездие и то няма нужда да се извършва от нас самите. То
просто се случва. Както се случва в Нарния.
Тази
трилогия – защото фантастичните анти-утопични романи на К.С. Луис са три
("Отвъд безмълвната планета", "Переландра" и "Онази
грозна сила") – се е родила след бас на К.С. Луис с неговия добър приятел
Толкин (басът бил кой ще напише по-добра трилогия: единият трябвало да напише 3
романа за пътуване във времето, другият – за пътуване в пространството.)
„Клайв С. Луис, Дж. Р. Р. Толкин и
техните приятели били неизменна част от пейзажа в Оксфорд във времето след
Втората световна война. Във вторниците те пиели бира в „Птицата и бебето”, а в
четвъртъците се срещали в „Магдалин колидж”, за да четат на глас от книгите,
които пишели в момента. На шега те наричали себе си „Инклингите”. К.С. Луис и
Толкин за първи път представили „Писмата на Душевадеца” и „Властелинът на
пръстените” пред публика в компанията на Чарлз Уилямс — поет и писател на
свръхестествени трилъри.” Пише Хъмфри Карпентър в своята книга „Инклингите”
през 1979г.
Онова, което
най-много харесвам у теолога и литературоведа К.С. Луис, е неговата широта.
Повечето религиозни хора са много ограничени – те вярват буквално и единствено
в думите на собственото си Евангелие и на своя си Бог. К.С. Луис – напротив – е
много либерален. В неговите книги присъстват и елфи, феи, вещици и фавни,
кентаври и говорещи дървета, и богоподобни чуждоземни нашественици, и алюзии за
Детето-Бог или Исус. Той смята, че всичката тази древна, мистична сила – на
горските обитатели, духчета и таласъми, самодиви и русалки – е съществувала в
някакъв миг на Земята, че всички тези говорещи същества са притежавали някаква
много по-оголена и неутрална сила и че впоследствие те са се изгубили постепенно
в нарастващия вътрешен конфликт на самия човек, който вече е трябвало (и
трябва) да избира между ясно очертани и видими, противопоставени категории,
между Доброто и Злото. В началото на всичко, мисли К.С. Луис, не е било така.
Силата е била просто сила. Всички са имали достъп до нея. Доброто и злото са
различните страни на едно и също. Така е било. Но вече не е.
И тъкмо тук
той се доближава до идеята на Айн Ранд за тази специфична битка – между онези
човеци, събрали в себе си посредствеността, конформизма и завистливата
отмъстителност и... другите – хората, които изпълват с усмивка и светлина
стаята, всеки път щом преминат прага й.
Запитали ли сте – като премислите наум, сред нашите местни съвременни герои – кога за последен път видяхте подобен човек и къде е той сега? Човек, който няма какво да крие, който иска да ви вдигне в ръцете си и да ви завърти, който се радва на живота и не пресмята? Способен, смел и честен човек, с когото искате да общувате отново? Виждате ли подобни хора на върха на нещо, действащи, можещи, правещи с любов онова, което обичат и могат? Нима тук, в нашата си паралелна реалност, героите са изчезнали? Аз ги виждам... Сред хората на изкуството. Там трябва да си светъл и талантлив, безкористен и можещ и да жертваш материалния си уют и благоденствие в името на идеи, на съзидателност, на изграждане. Радвам се, че познавам такива хора, някои са съвсем близо до мен. Опитвам винаги да бъда такъв човек.
А ти?
Няма коментари:
Публикуване на коментар