неделя, 7 декември 2014 г.

"Българийо, страдание мое" или завръщането на Чужденката. Как помни миналото (си) Юлия Кръстева?



Юлия Кръстева дойде! Така радостно проехтя и зазвуча това събитие, тази новина, чакана от нас цели 20 години! В началото на 90-те, когато се интересувахме живо от семиотиката и структурализма и посещавахме на тълпи лекциите на Никола Георгиев; тогава когато четяхме, изпълнени с надежда и любопитство, оскъдните няколко преведени книжки на Юрий Лотман, Михаил Бахтин и Ролан Барт, ние изпълнявахме по отношение на Кръстева дословно неговото (Бартово) опасение: 

„А отсъствието е винаги отсъствието на другия – другият заминава, аз оставам. Другият е в състояние на постоянно заминаване, пътуване, по самото си призвание той мигрира, бяга: аз съм този, който по обратното призвание си седя в къщи, неподвижен, в очакване, забутан като непотърсен пакет из ъглите на гарата.“

После и ние заминахме. Учихме, работихме, борихме се на един нов и доста жесток фронт. Успявахме. Въпреки предразсъдъка към нашия произход. Но ни глождеше една тъга. Че сме нежелани натрапници, които едва ли не насилствено трябва да се наложат в мечтан и недостижим по същността си свят – свят, който учтиво ги игнорира. И – по Дубравка Угрешич – тъжна ирония е как бежанецът, емигрантът, който бяга тъкмо от липсата на свобода и от конформизма, бива принуден да стане най-голям специалист точно в тази област – как да живее несвободен и как да прави компромиси. Защото никоя държава (виж нашето отношение към бежанците) не обича малките и различните. Различните плашат.

И се върнахме. Установихме, че Западът не ни иска или поне – не ни иска с целия ни багаж и травми от миналото... И в крайна сметка – не ни иска ТОЛКОВА трепетно и уважително, колкото сме си представяли! За него/тях ние не бяхме героите, а жертвите. И колкото и романтично да представяхме личните си форми на бунт по време на комунизма – проявени предимно в задимените кухни на нашите родители, докато сме слушали разговорите им против режима на фона на музиката от забранените западни радиостанции... Западът не се трогна.

Френският мислител Бодрияр написа в „Илюзията за края“ – малка книжка, която съм си купила срещу сумата от точно 124 лева през 1995 година:

„Безспорно, извънредно приключение е това размразяване на източните страни, това размразяване на свободата. Но в какво се превръща свободата, когато бъде размразена? Това е опасна операция – не може да се замрази пак това, което веднъж се е размразило!“

А човекът? Който вече свободно може да минава границите – мигрантът – различен, неразбираем, друг – също е подозрителен... нежелан никъде по света.
Юлия Кръстева обаче отказа да бъде жертва от такъв вид. Тя се бори, доколкото разбираме, през целия си живот да бъде на ниво, да бъде равна, да бъде оценявана не по произход – нещо, което не зависи от нея – а по нейните възможности и постижения, заради лично нейните качества, достижения на мисълта и талант.

И борейки се ежедневно с предразсъдъците на прочутите с ксенофобията си французи, тя написва и сериозна книга по темата: „Чужденци на самите себе си“. Разглежда чужденеца в цялата човешка история и култура като странник, като луд, като своего рода философ, като ИЗБРАНИК.

И болезнено опитвайки се да анализира ставащото у нас в началото на 90-те, без да го разбира напълно и без да става част от него, втрещена от смъртта (убийството) на баща си и отношението към него в една България, която тъкмо се опитва да се усети свободна и да осъзнае значението на тази си нова битност, България, тънеща в хаос, страх, престъпност и нови надежди... тя написва своя текст „Българийо, страдание мое“.

Текст, който много боли. Защото тя се дистанцира.

Ето какво пише Кръстева там:

„Това не съм аз. Именно тази майчина памет, този топъл и постоянно говорещ труп – тяло в моето тяло – вибрира в унисон с инфразвуците и информацията, с приглушените любовни приключения и очевидните конфликти, с грегорианската музика и търговските лозунги, детинската нежност и мафиотското жалко насилие, с политическите, икономически и идеологически дивотии, с хора объркани или амбициозни грубияни, използвачи и мързеливци, забързани спекуланти, индивидуалисти без скрупули или планове. И вие, непотърсен багаж на историята, които се опитвате да я уловите отново, без да знаете как да посегнете – българи, невидими, нежелани, бяло петно сред светлината, мрачни Балкани, пронизвани от безразличието на Запада, от който аз съм част. Комплиментите ви са укори, благодарностите ви приличат на искания, надеждите ви се появяват немощни и замират още преди да успеят да се оформят, песните ви плачат, смехът ви предвещава нещастие, не сте доволни, не желаете да бъдете участници. Макар и тръгнали прекалено рано, вие пристигате прекалено късно, в един прекалено стар свят, който непрестанно се подновява и не обича закъснелите. Смятате, че ви се дължи всичко, поради не знам каква причина, поради нищо; искате всичко, при условие, че ще може да дремете, да мързелувате или да хитрувате, да лавирате, да мамите – и, понякога, да работите до изнемога. Но защо, за Бога, се съсипвате? Мои ближни, братя мои, причинявате ми болка. Българийо, страдание мое.

Вие страдате от хаос, от вандализъм, от насилие. Вие страдате от липсата на авторитети. Вие страдате от корупцията, липсата на инициатива, от разпуснатостта, която увеличава безпрецедентната бруталност на индивидите, от арогантността на мафията и комбините на новите богаташи. Българийо, страдание мое.“

Кое ни дразни в този текст? Та тя е абсолютно права! Та този текст може да бъде повторен днес и пак ще звучи автентично! Нали тъкмо тези кривици и недоглеждането по отношение на тях ни доведоха, където сме днес – на място, което не харесваме. Място, където политическата класа се гаври открито с хората на духа, на изкуството, на науката. И целенасочено ни унищожава.  

Какво ни дразни в нейния текст?!

Дразни ни, че тя е част от онзи свят, а ние не... 

И може би още нещичко... Което късогледо оказвам да видя.... Исторически дискурсът на отсъствието се поддържа от жената – жената е домоседката, мъжът е ловецът, пътникът. Жената тъче и преде, готви и чака... Жената ражда и гледа децата си, чакайки. Мъжа си. Юлия Кръстева не просто е успяла на тепиха на големите, тя не просто е застанала редом до Ролан Барт, Умберто Еко, Клод Леви Строс, Лакан и Голдман. Не просто е надскочила произхода си толкова категорично, че тъкмо те – големите момчета – да я третират като равна, като френски учен, като една от тях... Не само това ни дразни. Може би дразни, че на всичкото отгоре... Юлия Кръстева е жена?:-) 

Завръщането на Юлия Кръстева след толкова време и предистория е безспорно интересно и от психоаналитична гледна точка. Как един семиотик и психоаналитик, който е напълно наясно с механизмите на езика и паметта, си преведе България 50 години по-късно и защо ни трябва много внимателен анализ, за да не се изгубим и ние в превода? 

От написването на текста „Българийо, страдание мое“ са минали 20 години. Нито ние, нито тя сме същите. В тези 20 години Кръстева започва своето преработване на собственото си минало. И днес се връща сякаш, за да намери доказателства за тази нова своя версия за произход.

Тя вече е пренаписала собствената ни история – в романите й България е част от Византия, а самата Кръстева (през героинята й Стефани) – горда потомка на първата жена-интелектуалка, византийската принцеса Ана Комнина, че дори – и на кръстоносците. Героинята й е жена-дисидент и невъзвръщенец, родена в славянска страна с богата култура, която единствена чества писмеността си със специален празник. 

Дали онова, което видя самата Юлия тук – една оглозгана, бедна и опошлена, опростачена България с груб и грозен, обеднял език – дори бегло напомня романтичния образ, който тя (на този етап от личното си развитие) е решила да пази в сърцето си и да разказва, доукрасява и доизмисля в романите и интервютата си? Тя никога няма да ни каже. Но нейното пътуване назад беше дълбоко емоционално и ни наведе на доста неприятни размисли за нашето собствено, лично място в историята.

В „онова“  есе на Кръстева тя пише:

„Именуването на съществуването ме прави да съществувам: тяло и душа, аз живея във френския език.
И все пак... тези дълбинни метафори, които нямат нищо общо с френската вежливост и очевидност, просмукват ведростта ми с византийско безпокойство. Аз се отклонявам от френския вкус. Френският вкус е акт на вежливост между хора, които споделят еднаква реторика – едно и също натрупване на образи и фрази, една и съща комбинация от четива и разговори – в едно стабилно общество. Напразно възкръсвам на френски, от почти петдесет години насам моят френски вкус не винаги устоява на тласъците на една древна музика, обвита около един все още жив спомен. От тези скачени съдове изплува някаква странна реч, чужда на самата себе си, нито от тук, нито от там, една чудовищна задушевност.
На пресечната точка на два езика и поне две времеви измерения, аз оформям един език, който търси очевидното, за да продупчи в него патетични алюзии и, под гладката привидност на френските думи, полирани като камъка на съдове за светена вода, да открие черната позлата на православните икони.“

Наблюдавайки това почти митологично завръщане ни се струва, че нищо, което тя каза или направи по време на четиридневната си визита у нас не беше случайно. Юлия Кръстева и всичко, което ни показа или скри, което каза или премълча стана повод за ожесточени дебати и самото й появяване на тази (българската) сцена я превърна в новина. Телевизията или медиите, ако предпочитате, са трудни за съблазняване що се отнася до персони, свързани с „високата наука“ – медиите предпочитат лесното и достъпно разбираемо и подлежащото на бърза забрава. Юлия Кръстева обаче успя да влезе в дневния им ред и по този начин стана част от един друг ред и дискурс – превърна се в поп-икона за няколко часа. Дали това наруши нейната собствена самооценка? Едва ли, тъй като самата тя сякаш се стремеше към повече шум. Дали оскверни нашата, затворена (по принципа  на „затвореното четене“) идеализирана представа за нея? Надали, ако наистина сме се интересували от онова, което тя в действителност е (или иска да бъде) – „последният публично известен интелектуалец“. 

Струва ми  се, че най-интересното се случи пред очите ни... В края на „онова“ есе, Кръстева дава съвет на българите, на източно-европейците.  По-точно как да излязат от печалното състояние на разруха.

Тя пише: „Можем да започнем с простички неща. Например, да започнем да четем: да тълкуваме текстове – гръцките, Библията, Евангелията, философите, писателите. Да коментираме, да дискутираме, да разбираме. Можем също да се съсредоточим върху себе си, да се погрижим за автономията си, желанията си, достойнството си, да се подложим на психоанализа, психотерапия. Да изпробваме някоя религиозна практика: аскетизма на протестантите, радостта на католиците, а защо не и други? Да се върнем към православието, да раздрусаме капаните му, да направим по-конкретни и по-ефикасни общностните му изисквания. Да преоткрием смисъла на ценностите, да ги изречем, да ги преобразим, да ги оставим отворени за промени, да не спираме да ги подновяваме... Това ще отнеме много време, наистина много време. Българийо, страдание мое.“

Днес, 20 години по-късно, самата Кръстева завършва този път – тя е чела, задавала е въпроси, погрижила се е за себе си обръщайки се към психоанализата, увличала се е по религиозни практики и сега иска да се върне към корените, да разгледа отблизо православието и неговите ценности... За 4 дни тя успя да направи тържествена панахида на родителите си в  православна църква, да се срещне с българския Патриарх, да разгледа внимателно Рилския и Драгалевския манастири... Повтаряйки като мантра, че посещението й е светско и че тя е пръв представител на атеизма! 

... извън всичко друго обаче... 

Тази визита ни накара да се замислим до каква степен нашата собствена (лоша) самооценка като хора, обитаващи това пространство – България – не е причина за неуспехите ни. Нашият комфорт на оплакването. Защото, ако се вгледаме по-внимателно в онова, което Юлия Кръстева е днес (независимо от нейната собствена или нашите интерпретации по темата) – то е до голяма степен плод на едно много добро, както самата тя го нарече в интервю, ПРЕИЗМИСЛЯНЕ.

...
Големият световен учен Юлия Кръстева – семиотик, структуралист, философ, психоаналитик и писател – си дойде в България по покана на проф. Миглена Николчина, Културния център на СУ и Софийския литературоведски семинар. Искра Ангелова беше единственият журналист, допуснат да следва Кръстева по време на визитата й, засне предаване „Нощни птици“ за нея

http://bnt.bg/predavanyia/noshni-ptici/noshtni-ptitsi-19-oktomvri-2014

и ще направи документален филм „Чужденката“ за БНТ. В момента Искра търси партньори, за да може да дозаснеме филма си в Париж, където Кръстева живее и работи през последните 50 години.

четвъртък, 13 ноември 2014 г.

Лекари без граници:-) Или как се бременее и ражда у нас

Искра Ангелова: "Джинджифилът лекува настинката повече от парацетамола"
в. Доктор

1. Как ви промени майчинството?

Станах по-мобилизирана, използвам всяка минута, в която беба спи, за да си свърша работата, която непрестанно ме гони... Станах и по-голяма непукистка - вече не ме ранява всеки, който се опитва да ме засегне и уязви, не се ядосвам толкова много на очевидните несправедливости, на които са/сме подложени в тази разклатена държава, където от толкова дълго време властват Бай Ганьо и неговите приумици... Не се учудвам и не се гневя толкова - само поглеждам бебето и наоколо веднага става по-светло!

2. Защо се решихте сравнително късно на първа рожба?

Не съм се колебала, за да трябва да се решавам. Мисля, че човек не бива да ражда деца просто защото обществото или роднините му очакват това от него или за да не остане сам на старини, а само и единствено, когато е срещнал подходящия мъж, с когото много силно се обичат, двамата споделят живота и възгледите си за света и много искат да имат бебе.

3. Има ли според вас работеща система за проследяване на бременността? На кой лекар вие се доверихте?

Да, аз проследявах бременността си от началото при един чудесен и много внимателен доктор - Иван Лазаров, има частен кабинет "Гинека". Там попаднах за първи път вече в 5 седмица и станах негова пациентка. Той видя първи бебето и ми го показа на екрана на видеозона, а аз се разридах от щастие... Знаете, че тук докторите са поставени до стената, както са и хората в повечето други, зависими от държавата, професии. Затова е много трудно да срещнеш истинска грижа в държавните болници - не защото докторите там не са добри - напротив, а защото нямат нито време, нито средства да се занимават с разни незначителни "глезотии"... Те имат доста по-сериозни проблеми и не им завиждам... Те спасяват животите ни при тези адски условия...

А бременността и раждането са низ от редица уж глезотии и човек може много лесно да пропусне някоя... Д-р Лазаров беше много внимателен и можеше да предвижда и неутрализира превантивно евентуални проблеми като хормонален дисбаланс или стесняване на кръвоносните съдове, да разчете правилно генетични изследвания и тоновете на бебето, преждевременни контракции и др. Да ме прати на кожен лекар, ако ми се е появила бенка... Много съм доволна от него, смятам, че той се грижи много грижовно за мен по време на бременността и му благодаря от цялото си сърце.

4. Какви проблеми срещнахте по време на бременността и раждането?

Обичайните симптоми, описани чудесно в книгите... Гадене, потене, болки в краката нощем (синдром на неспокойните крака се казва това:-))), неспане, контракции през последните два месеца, поради които се наложи да си постоя в къщи цял месец - нещо, което никога не съм правила, струва ми се... Накрая не усещах достатъчно често бебето и ходехме непрестанно да ми мерят тоновете... Проблеми при раждането нямах никакви - същият доктор Иван Лазаров предложи няколко опции за раждането. Една моя приятелка актриса ми беше препоръчала горещо частната болница "Свети Лазар" и ми беше казала, че там работят ангели, а условията са страхотни... Д-р Лазаров, за щастие, също препоръча "Свети Лазар"... И там се запознах със собственичката д-р Тияна Николова. Удивителна лекарка. Тя, заедно с мъжа си д-р Николов, са създали болницата преди 15 години. Даже я построили - буквално, като сграда! Те и двамата са гинеколози, имат много опит и са специализирали в чужбина. Болницата е наистина вълшебна! Никога не съм се надявала на такава грижа, на такива условия (няма да преувелича, като кажа, че все едно бях в 5 звезден хотел - не че това е толкова важно, но прави огромно впечатление на фона на всички болници, които съм виждала...) Но по-важното беше, че всеки там си знае мястото и се грижи с цялото си сърце за теб - практически неподвижна след операцията, за бебето - родено месец по-рано, за всичко. Никога никъде никой не се е грижил така за мен! Операцията мина за минути в кабинет, оборудван като космически кораб - оперира ме д-р Николова заедно с моя гинеколог д-р Лазаров. Моят мъж Венелин беше до мен през цялото време и се гледахме в очите...Когато чух бебето да плаче се разплаках и аз... Никога не съм била по-щастлива... Болеше ме адски след това, но само първите 4-5 дни, после забравих изобщо, че са ме оперирали, а и белегът изобщо не се вижда - толкова майсторски е зашито! Честна дума - няма такава болница, и това изобщо не е реклама! Препоръчвам я горещо. А колкото до цените - те са като на другите места, общо взето.

5. Ползвахте ли услугите на училище за родители? Как се подготвихте за майчинството?

Четяхме книгата "Какво да очакваш, докато чакаш дете." Не сме ходили на училище за родители, аз работех до осмия месец, а Венелин също си е на работа по цял ден. В началото на осмия месец пък легнах в къщи да лежа, защото имах контракции. Тогава започнах да пиша блог по примера на Гуинет Полтроу, която така е описвала бременността си, а блогът й днес е лайф стайл медия :-))) Ако ви е любопитно - моят блог е: iskra-angelova.blogspot.com... Толкова много ми се виждаше свободното време, имах нужда да мисля, да пиша! Аз съм свикнала да работя по няколко неща едновременно и съвсем не мога да легна и да лежа... Но и това мина, слава Богу.

6. Привърженичка ли сте на кърменето, или не? Защо?

Бих била, но нямах достатъчно мляко. Направих много сериозни опити да кърмя - сега е модерно да се смята, че бебето няма да придобие никакъв имунитет, ако не го кърмиш... Обаче аз например не съм кърмена, а нищо ми няма! Не съм била болнаво дете. Освен това ми се струва, че в мляко с пробиотици, лактобацили и всички необходими витамини и минерали, произведено в немска лаборатория, ще да има повече полезни вещества отколкото моето тяло, хранено с Бог знае какви храни би произвело... Така че си я храним с Hipp - тя него най-много го хареса.

7. Каква е позицията ви за ваксините?

Твърдо за, вече я ваксинирахме за хепатит, четиривалентната и Симфлорикс. Аз изобщо съм привърженик на конвенционалната медицина, моят мъж е повече за хомеопатията.

8. Какви трудности срещате при отглеждането на вашата дъщеря?

Моята дъщеря е много будна, жива, любопитна, весела и емоционална, така че единствената трудност е когато много горко се разплаче и не иска да заспи. Случва се много да плаче, понякога - да не иска да яде, тогава много се притеснявам и се чудя какво да измисля, за да я развеселя и разсея. Пея песнички, танцувам с нея, разказвам й истории, пускам и приказките на Валери Петров - онези драматизации в изпълнение на великолепните Ицко Финци, Меглена Караламбова, Славка Славова, Рашко Младенов, Кирил Варийски, Пламен Сираков и т.н.... Венелин много успешно я успокоява - тя много бързо заспива върху него!

9. Слушате ли съветите на вашия педиатър? За какво да и за какво не?

Да, слушам ги. Ние случихме - частна детска клиника има буквално в двора ни - клиника "Вела", където създателят й д-р Янчев си гледа всичките деца общо взето лично - много сериозен лекар е! Идва на визитации и носи една голяма чанта като д-р Дулитъл:-) Препоръчвам горещо клиниката, тя е денонощна и срещу съвсем приличен месечен абонамент получаваш всички необходими прегледи и изследвания. Д-р Янчев досега не ни е подвел, а се е случвало да му звъним късно вечер, за да го питаме за нещо. Освен това Алиса има и прекрасно джипи - д-р Панайотова в 14 поликлиника. Аз й имам пълно доверие, тя е от онези лекарки от едно време, в чието присъствие се чувстваш спокоен - тя просто знае!

10. Лежала ли сте някога в болница и как се отнесоха с вас като пациент?

Вече описах това преживяване - в "Свети Лазар". Отнесоха се така, както си мечтая един ден да се отнасят с всички пациенти във всички български болници... Много специално! Аз наистина не исках да си тръгвам. Мисля, че е важно да се каже, че това е най-добрият пример за частно предприемачество, който съм срещала в България. То не е като да направиш ресторант! Тази болница е създала първата банка за стволови клетки в България. И техният пример идва да покаже, че когато не те е страх от работата, кадърен си, можеш го и го правиш непрекъснато и с много любов - резултатите не закъсняват. Аз съм либертарианец по убеждения и харесвам много романите на Айн Ранд - тя пише тъкмо за това. Как ако всички можещи, способни, талантливи хора правят необезпокоявани точно онова, в което са най-добри и печелят от него - и обществото ще е доволно от услугата/продукта/произведението на изкуството и те ще го дърпат напред със самото си съществуване. Смятам, че в България много усилия се хвърлят да се пречи на можещите, защото на техния фон посредствеността изпъква още по-ясно и призовавам политиците да се вслушват в тези хора - в кадърните частни предприемачи - те най-добре знаят как се прави! Не съм лежала другаде, обаче майка ми, баба ми и баща ми са лежали и съм изключително благодарна на лекарите, които са се грижили за тях! Общо взето аз нямам лоши впечатления от нашето здравеопазване, имам и чудесно джипи - д-р Дакова във 2-ра поликлиника, която винаги е насреща, когато имам нужда от направление или съвет...

11. Има ли лекар, на който се изключително благодарна?

На д-р Николова и д-р Лазаров. На фитотерапевта д-р Желязков - той е истинско чудо, диагностицира с ръце и лекува с билки всевъзможни работи! Д-р Валери Нецов - един чудесен гинеколог. Д-р Цонка Йорданова - също. Познавам прекрасни лекари и покрай роднините ми - уролога Михаил Абаджиев - началник отделение в "Света Анна" - никога няма да мога да му благодаря достатъчно, гастро-специалиста във Военна болница д-р Недкова - великолепна лекарка, УНГ д-р Първолетка Кирилова в медицински център "Лора" - наистина помага! Който е ходил на опашката пред нейния кабинет, знае за прочутия "Па-Ра-Ход":-) Чудесните ендокринолози - д-р Маринчев - началник отделение в 5-та градска и д-р Лозанов в "Токуда" - много съм им задължена, невроложката д-р Гаврилова - прекрасна лекарка, във ВМА! Много добра пулмоложка д-р Николова - пак във ВМА. Дано не пропусна някого! Всички тези хора са се погрижили за нашето семейство както подобава и аз много, много им благодаря!...

12. Заслужават ли лекарите негативното отношение на голяма част от българите?

Категорично не, макар и аз да съм попадала на немарливи лекари или на такива, които искат само да те одерат...

13. Кой според вас е най-големият проблем на българското здравеопазване?

Позицията, в която са поставени лекарите. Унизително ниското заплащане. Лошото менажиране на средствата, които постъпват от нашите здравни осигуровки и занемарените, жалки болници...

14. Ползвала ли сте здравни услуги в чужбина?

Да, докато живеех в Америка. Много бях доволна - огромната застраховка си струваше всеки цент - преглеждат те от глава до пети за най-малката болка в стомаха. В това има смисъл - скъпо платено здравеопазване срещу което получаваш истинска грижа и внимание, когато се нуждаеш.

15. На коя медицина сте привърженик – на официалната или на алтернативната? Ползвала ли сте алтернативни методи на лечение?

По принцип - на конвенционалната. Но да, наложи ми се да ползвам хомеопатия и лековете на фитотерапевта д-р Желязков, преди и докато бях бременна - с ръка на сърцето мога да кажа, че капки клеева тинктура или джинджифил, както и хомеопатичните Инфлуцид или Енгистол лекуват и спират настинка много по-добре от парацетамола!

16. Как се грижите за собственото си здраве?

Не се грижа. Натъпквам се с всичко възможно при първи симптоми на грип или настинка и се надявам да го пресека...

17. Какъв е вашият начин на хранене? Кои диети са ефективни, според вас?

Също - никога не съм имала връзка с тялото си и не съм му обръщала много внимание. Когато се е налагало да спазвам диета - спирам тестените изделия, захарта, белите неща - ориз, бяло брашно, захар... Протеинова диета най-добре ми действа... Знам, че не е здравословна:-)

18. Здравословно ли е да бъдеш актриса, а също и журналист?

О, да. Едното изявява емоциите, а другото - разума ти. Така си в баланс със себе си, което било най-важно, както казва лечителят Чок от остров Бали.:-)

четвъртък, 31 юли 2014 г.

Мода за бременни!:-)



Речник на бременната

Аз имам бебе!

И ето ме и мен – аз, дето се кълнях, че няма да говоря в първо лице множествено число, че никога няма да произнасям изречения като:Ние току-що зананихме, след като папахме, акахме и се оригнахме...” Боже, бррр! Струвало ми се е толкова отвратително такова говорене – нещо като събирателен образ на женската посредственост и гордото усещане за изпълнен екзистенциален и морален дълг, което прави съчетанието още по-непоносимо. Ужас. Не бих рискувала да бъда разбрана погрешно – аз уважавам майките 
(Какво всъщност значи това? Все едно да кажа, че уважавам мъжете или бабите?!), аз обичам безкрайно моята майка и плача на видео клипове като „The Toughest Job” (струва си да се гледа: http://vbox7.com/play:037f88092c). 
Но – също както съм си забранила при каквито и да било обстоятелства да говоря за бримки на чорапогащници, кола маска и дамски превръзки – си мисля, че всяка самоуважаваща се жена е длъжна да не обсъжда с други хора такива лични проблеми като кърменето, шевовете на операцията си, следоперативната болка, следродилната депресия и потенето нощем... А още повече – запека, повръщаното, коликите и другите физически проблеми, които среща нейното бебе, защото съм мислела, че това някак го злепоставя... И все пак понякога го правя. Вече 3 седмици се наблюдавам – това е по-силно от мен. Животът ми НАИСТИНА започна да се върти около тези телесни и битови проблеми, но сега... Те имат друг, по-висш смисъл, ако мога така да се изразя... Учудващо веселото общуване с бебето, самото му нежно и настойчиво съществуване, чудото на мигновеното му появяване на този свят, съчетани с усещането за най-близкото присъствие на Бога, което някога съм чувствала и безкрайната любов, която изпълва въздуха наоколо, правят тези ярки прояви на бита по-други.
Могат да го разберат само родителите на малки бебета. Другите хора, колкото и мили, добри и нежни да са по душа, продължавам да смятам – НЕ СА длъжни да слушат такива „телесни” изповеди!

Ммм, как мразех закръглените New-Moms, облечени в нещо като пеньоари
(тази е много сладка статия по темата:  






с онова високомерно и занесено изражение „Всичко ми е простено, защото съм Майка!”, които ме питат, все едно сме на опашка за месо: „Е, а ти кога?”, навират телефона си с неограничен към безкрайност брой снимки на бебето си пред лицето ми (а на мен всички бебета досега ми изглеждаха еднакви!) – ново-родили, способни да говорят само за кърмене, за колики и за адаптирано мляко... Майки, които познавах като приятни момичета с разнообразни интереси и собствена личност, сe превръщаха за няколко месеца в някакъв обобщен образ, в далечно подобие на себе си, в дебел и измъчен от безсъние MILF (по принцип MILF означава жена-обект на мъжко желание, само защото е станала майка, но аз го използвам, защото ми харесва как звучи – нещо като Филифьонка, Мама Муминка или Фьокла:-)), един самодоволен MILF, който трябва да утешаваш, да изслушваш и да харесваш по задължение, само защото е станал MILF.
А сега... се поглеждам в огледалото и си мисля: Ето, че и ти си смешен MILF! Но, честна дума, съм най-щастливият MILF, който сте срещали! Искам да кажа – чувствам се отлично, но никога, ама никога, съвсем никога не бих искала да ме уважават, обичат или ценят, само защото съм станала майка! Много жени прекарват живота си, манипулирайки останалите с тази лъжа – че са ценни или важни, защото са жертвали всичко, за да бъдат майки и че другите им дължат разни неща заради това! Всеки може да бъде майка. Но не всяка майка може да бъде фея! :-)

Истината е, че преди това никой не ти казва нищо... Много е странно. Сякаш съществува някакво негласно споразумение между Майките за Голямата Тайна, така че ти - бременната - изобщо не подозираш, че ще плачеш от щастие дни наред!
Това наистина е най-щастливият период в живота ми, защото възприемам бебето като чудо-плод на нашата любов и моят любим е до мен! Ако това не беше така, представям си какво би означавала такава една среща... Колко плашеща и колко още по-съдбовна би била... Чуден живот...
Иска ми се в този и няколко следващи текстове да развенчая някои легенди, които една mom-to-be (бъдеща Мама) би могла да избегне или пък просто да изживее и разкодира в своя полза, защото моят личен страх от бременността и раждането беше голям, а нямаше кой да ме съпроводи по пътя, да ме утеши и да ме успокои, че ужасяващите митове, които бях чувала от услужливи и особено черногледи майки, просто не са истина!

Разбира се, човек винаги може да използва корема си в костюм на Карлсон, действа много ободряващо!:-)
Бременността съвсем не е филм на ужасите, това е най-смешната и нежна романтична комедия, в която бихме могли да участваме! Ако някой разправя друго – значи е болен MILF, който си няма лична професионална реализация, собствен живот или пълноценна любовна връзка и затова има нужда да се изживява като майка-героиня. Няма нищо, ама нищичко героично в това да носиш гигантския си корем из града, да се чудиш какво да си облечеш, да разправяш, че си просто дебела, когато те питат бременна ли си или да ядеш като войник на закуска след наряд, докато опитваш да обясниш на работодателя си, че не си неизлечимо болна, нито саката и че искаш да продължиш да работиш, за да печелиш пари... Нищо героично няма да не спиш нощем, да ти се повръща, да имаш хормонален дисбаланс, да те боли адски кръста или да се потиш като животно, да са ти подути краката, да имаш двойна брадичка и оредяла коса. Да не трябва да ядеш ред храни, които много обичаш – меки френски сирена, суши, зелена салата, салами и всякакви сурови меса и пастети, риби и морски дарове, целувки, торти, кремове, че дори и сладолед... заради коварната бактерия-убиец „листерия”, която живеела във всичко вкусно. Не е героично, смешно е! Но, пак казвам, всичките тези изключително телесни епизоди са врата към може би най-духовното преживяване в живота, така че това си струва всяка стрия!

Аз никога не съм имала връзка с тялото си, нито съм се интересувала кой знае колко от него. За мен са непознати здравословното хранене, диетите и режимите, фитнеса, броенето на калориите и избягването на мазни и вредни храни, както и, слава Богу - болестите и болежките! Но сега, о, сега... бях длъжна да внимавам – не заради себе си, естествено. А заради някой безцененен и много малък друг. Заради малката попова лъжичка - една запетайка, която ми показа на екрана на видеозона докторът и тя така ме развълнува, че се разридах още на първия преглед... И така до днес! Плачем си, ах, пардон – плача си от радост.:-)
 
Без паника!

И ето че аз вече съм бременна (бях!), което е видим с просто око, неоспорим факт чак към шестия месец – тогава, казват докторите, бебето има сериозни шансове да оцелее, дори и ако се наложи да излезе на белия свят толкова рано. Аз съм бременна и вече ми личи. Дрехите – всички без изключение – вече са ми безнадеждно малки, качила съм над 10 кг. и ходя облечена безумно – с едни единствени бременни дънки и някакви широки блузи отгоре, като по този начин изглеждам отвратително. Този вид дънки  са доста големички - в подходящ размер са и за моя мъж, но с трикотажен колан за корема отпред. Много е удобно, бременните дънки са страхотно световно изобретение – почти толкова световно, колкото миялната машина за чинии и пералнята, но в тях не се чувствах никак елегантна, защото самата внезапно бях придобила форма на миялна машина или пералня... Затова реших да направя свой гардероб за бременни, чието основно качество е да може да се използва и след това, в другия ми, небременен живот!
 
Изобщо моят подход към бременността беше да се държа, все едно не съм бременна. Това е подходът ми и към болестите, и съм сигурна, че страшно много помага. Когато не се вторачваш в тях и те не се вторачват в теб. Искам да кажа, че човек може да рисува сам картина на живота си и колкото повече време отделя да се вглежда в себе си, в своите проблеми, съмнения и болежки, толкова повече и по-осезаеми стават те. Това наистина е така. А и ако заспиваме всяка вечер с мисълта и усещането, че сме нещастни, болни и онеправдани, със сигурност няма да сънуваме хубави сънища и ще се събудим още по... как беше? Нещастни, болни и онеправдани... Това важи, естествено, за ситуации, които не са дотам сериозни. Всъщност онази смешна максима: „По-добре млад, здрав, красив и богат, отколкото стар, болен, грозен и беден!” според мен означава тъкмо това – ако имаш избор, а ние все пак можем да изберем как да се чувстваме – избери да се чувстваш добре! Опитах да го направя по време на бременността и успях. Дори и през последния месец, когато лежах в къщи. Пак казвам – Слава Богу всъщност имах лека бременност и благодаря всеки ден на Съзидателя за това.
По отношение на облеклото предприех същото - реших да не ходя като обезумяла из магазините за бременни, които са и доста скъпи, а да подходя творчески. (Това е належащо - просто един ден НЯМА какво да облечеш!) Докато в секцията за бременни на H&M има само торбести дрехи-тип-палатка на двойни цени, в съседното крило си висят чудесни рокли – просто си купих размер L, което не е решаващо за този модел.

Открих още, че и всеки немски магазин-дрогерия също може да свърши работа – там продават преоценени по-широки маркови рокли, панталони, ризи и гащеризони.

Препоръчвам и няколко малки магазинчета за италиански дрешки (такива например има на „Мадрид”, близо до Кулинарния в частта на Заимовата градинка, на „Ботев” – веднага след като трамвая завие към Женския пазар, може би има и в магазини като Alexandra и Danaia – тези дрешки не са висок клас, но са от естествени ефирни материи (лен, вискоза, памук, коприна) и на достъпни цени. Етикетът “Made in Italy” спокойно може и да е фалшив, но дори така да е – в най-лошия случай те ще да са произведени от братята турци). Хубавото им е, че по модел са широчки, така че бих могла да ги използвам удачно както между шестия и деветия месец на бременността (все пак наистина става дума за 3, максимум 5 месеца, ако включим и следродилния период – не бива човек да се запасява с тонове дрехи!). Но мога да ги обличам и след това!
Един колан винаги може да помогне. 
Забелязах също, че до последния момент от бременността си мога да нося роклите с висока талия, които си бях купила от индийски магазин. Те не ми умаляха, а са от много лек и ефирен памук. В случая на снимката - едно индийско сако от червена тафта с ръчна бродерия...

Докога всичко това успяваше да прикрие истинската причина за моята пълнота? И защо се криех? В България, открих аз, действа законът на джунглата. Уважават те и евентуално биха се съобразили с теб, само ако се страхуват от теб. Ако си силен и здрав, млад, по възможност – богат. В мига, когато те усетят слаба – а бременността някак предполага това – хората се нахвърлят върху ти като свирепи животни. Случи ми се няколко пъти и беше много поучително. Говоря за напълно непознати хора, но и за мои близки. Ако си бременна, ти просто минаваш в друга категория – категорията на безпомощните, болните и старите. И така най-сетне разбрах на какво са подложени те у нас! Ето защо предлагам на всички бременни жени напук на всичко да се контят и гримират, да се фръцкат и да не им пука! Аз така правех.
Намерих случайно и един страхотно добър гръцки магазин - Axel (в Парадайз мол), в  който имаше голямо намаление. Там си купих три копринени рокли, които ще мога да нося и после - черна дантелена, синьо-зелена и кафяво-синя. Установих, че ако използвам големи гердани и аксесоари, които да отвличат вниманието (е, само в началните месеци, разбира се!) може и да не ме разконспирират.

Благодарение на вече доста по-скъпия, но и изключително качествен италиански бутик, който ме облича за предаването и после му връщам дрехите, Manila Grace (пак Парадайз Мол, етаж 2) аз успях да скрия чак до шестия месец, че съм бременна и на снимачната площадка. Ние снимахме много напред, поради предстоящите избори и Световно първенство, и съответно (за мой късмет!) бяхме готови още през март с всички броеве на „Нощни птици”, които натрупахме за излъчване чак до средата на юни. Това ми спести необходимостта да се „търкалям” пред камерата и пред смаяните погледи на милионната аудитория на БНТ.

Установих, че и аз като
нашите баби вярвам, че няма нужда бременността да се показва непрекъснато и да се демонстрира шумно - може би отново водена от някакъв неосъзнат женски свян. И все пак – когато дойдоха Аскерите, ние с моя любим решихме да се покажа. В крайна сметка трябваше да разкрия, че съм бременна – иначе после, като ме видеха с количката, всички щяха да питат откъде сме го взели това бебе.:-) 

А ме вдъхновиха и две много красиви снимки на тези прекрасни актриси, които безкрайно уважавам – снимки не за първа корица на списание, Господи, не, слава Богу, а хванати в движение.
На тях и Пенелопе Крус, и Шарлот Гинсбург изглеждат толкова чаровни. А и, ще ме прощават светските хроникьори, всъщност няма нищо по-ефектно и мило от бременна жена! :-)

Истината е, че ние се позабавлявахме с тази сесия с „мода за бременни”, за да я сложа в блога си, точно в деня преди да вляза да раждам – така изглеждах в първия ден на деветия месец.
Никога не съм бива толкова дебела (17 кила отгоре), но се чувствах сравнително добре, макар да трябваше да лежа вкъщи през последния месец. Отново осъзнах, че човек е много издръжлив и физически, и психически, и е способен да изтърпи всъщност почти всичко. Не знам дали това звучи успокоително, но е истина. Хубаво е да има свестен, любящ и грижовен мъж, когато всичко това се случва, защото наистина не знам как бих се справила без него... 

Общо взето обаче установих, че хората много се оплакват от неща, които не са за оплакване. Гаденето, хормоналните промени, болките в краката и кръста, неспането, надебеляването, апетита и задължението да се ограничаваш от някои храни, бенките, стриите, хремата, запека, че и лежането цял месец бяха накарали хор бременни преди мен да напишат куп книги за самопомощ, и да оглушат света със своите проблеми и тревоги. Искам да заявя тук, че всичко, което те съпътства по време на бременността, е поносимо, защото е най-естественото нещо на света! Особено, ако искаш да имаш бебе, радваш се на всеки миг от това преживяване и се държиш, все едно не си... бременна.  
Вероятно няма да изненадам никого, ако заключа, че човек си личи в трудните, критични ситуации. Ако тогава запази дух, сила, нежност и усмивката си – значи наистина е свестен! А външният вид несъмнено повишава самочувствието, нали, мила мамо на Уенди с неуловима целувка в десния ъгъл на устните?:-)