неделя, 7 декември 2014 г.

"Българийо, страдание мое" или завръщането на Чужденката. Как помни миналото (си) Юлия Кръстева?



Юлия Кръстева дойде! Така радостно проехтя и зазвуча това събитие, тази новина, чакана от нас цели 20 години! В началото на 90-те, когато се интересувахме живо от семиотиката и структурализма и посещавахме на тълпи лекциите на Никола Георгиев; тогава когато четяхме, изпълнени с надежда и любопитство, оскъдните няколко преведени книжки на Юрий Лотман, Михаил Бахтин и Ролан Барт, ние изпълнявахме по отношение на Кръстева дословно неговото (Бартово) опасение: 

„А отсъствието е винаги отсъствието на другия – другият заминава, аз оставам. Другият е в състояние на постоянно заминаване, пътуване, по самото си призвание той мигрира, бяга: аз съм този, който по обратното призвание си седя в къщи, неподвижен, в очакване, забутан като непотърсен пакет из ъглите на гарата.“

После и ние заминахме. Учихме, работихме, борихме се на един нов и доста жесток фронт. Успявахме. Въпреки предразсъдъка към нашия произход. Но ни глождеше една тъга. Че сме нежелани натрапници, които едва ли не насилствено трябва да се наложат в мечтан и недостижим по същността си свят – свят, който учтиво ги игнорира. И – по Дубравка Угрешич – тъжна ирония е как бежанецът, емигрантът, който бяга тъкмо от липсата на свобода и от конформизма, бива принуден да стане най-голям специалист точно в тази област – как да живее несвободен и как да прави компромиси. Защото никоя държава (виж нашето отношение към бежанците) не обича малките и различните. Различните плашат.

И се върнахме. Установихме, че Западът не ни иска или поне – не ни иска с целия ни багаж и травми от миналото... И в крайна сметка – не ни иска ТОЛКОВА трепетно и уважително, колкото сме си представяли! За него/тях ние не бяхме героите, а жертвите. И колкото и романтично да представяхме личните си форми на бунт по време на комунизма – проявени предимно в задимените кухни на нашите родители, докато сме слушали разговорите им против режима на фона на музиката от забранените западни радиостанции... Западът не се трогна.

Френският мислител Бодрияр написа в „Илюзията за края“ – малка книжка, която съм си купила срещу сумата от точно 124 лева през 1995 година:

„Безспорно, извънредно приключение е това размразяване на източните страни, това размразяване на свободата. Но в какво се превръща свободата, когато бъде размразена? Това е опасна операция – не може да се замрази пак това, което веднъж се е размразило!“

А човекът? Който вече свободно може да минава границите – мигрантът – различен, неразбираем, друг – също е подозрителен... нежелан никъде по света.
Юлия Кръстева обаче отказа да бъде жертва от такъв вид. Тя се бори, доколкото разбираме, през целия си живот да бъде на ниво, да бъде равна, да бъде оценявана не по произход – нещо, което не зависи от нея – а по нейните възможности и постижения, заради лично нейните качества, достижения на мисълта и талант.

И борейки се ежедневно с предразсъдъците на прочутите с ксенофобията си французи, тя написва и сериозна книга по темата: „Чужденци на самите себе си“. Разглежда чужденеца в цялата човешка история и култура като странник, като луд, като своего рода философ, като ИЗБРАНИК.

И болезнено опитвайки се да анализира ставащото у нас в началото на 90-те, без да го разбира напълно и без да става част от него, втрещена от смъртта (убийството) на баща си и отношението към него в една България, която тъкмо се опитва да се усети свободна и да осъзнае значението на тази си нова битност, България, тънеща в хаос, страх, престъпност и нови надежди... тя написва своя текст „Българийо, страдание мое“.

Текст, който много боли. Защото тя се дистанцира.

Ето какво пише Кръстева там:

„Това не съм аз. Именно тази майчина памет, този топъл и постоянно говорещ труп – тяло в моето тяло – вибрира в унисон с инфразвуците и информацията, с приглушените любовни приключения и очевидните конфликти, с грегорианската музика и търговските лозунги, детинската нежност и мафиотското жалко насилие, с политическите, икономически и идеологически дивотии, с хора объркани или амбициозни грубияни, използвачи и мързеливци, забързани спекуланти, индивидуалисти без скрупули или планове. И вие, непотърсен багаж на историята, които се опитвате да я уловите отново, без да знаете как да посегнете – българи, невидими, нежелани, бяло петно сред светлината, мрачни Балкани, пронизвани от безразличието на Запада, от който аз съм част. Комплиментите ви са укори, благодарностите ви приличат на искания, надеждите ви се появяват немощни и замират още преди да успеят да се оформят, песните ви плачат, смехът ви предвещава нещастие, не сте доволни, не желаете да бъдете участници. Макар и тръгнали прекалено рано, вие пристигате прекалено късно, в един прекалено стар свят, който непрестанно се подновява и не обича закъснелите. Смятате, че ви се дължи всичко, поради не знам каква причина, поради нищо; искате всичко, при условие, че ще може да дремете, да мързелувате или да хитрувате, да лавирате, да мамите – и, понякога, да работите до изнемога. Но защо, за Бога, се съсипвате? Мои ближни, братя мои, причинявате ми болка. Българийо, страдание мое.

Вие страдате от хаос, от вандализъм, от насилие. Вие страдате от липсата на авторитети. Вие страдате от корупцията, липсата на инициатива, от разпуснатостта, която увеличава безпрецедентната бруталност на индивидите, от арогантността на мафията и комбините на новите богаташи. Българийо, страдание мое.“

Кое ни дразни в този текст? Та тя е абсолютно права! Та този текст може да бъде повторен днес и пак ще звучи автентично! Нали тъкмо тези кривици и недоглеждането по отношение на тях ни доведоха, където сме днес – на място, което не харесваме. Място, където политическата класа се гаври открито с хората на духа, на изкуството, на науката. И целенасочено ни унищожава.  

Какво ни дразни в нейния текст?!

Дразни ни, че тя е част от онзи свят, а ние не... 

И може би още нещичко... Което късогледо оказвам да видя.... Исторически дискурсът на отсъствието се поддържа от жената – жената е домоседката, мъжът е ловецът, пътникът. Жената тъче и преде, готви и чака... Жената ражда и гледа децата си, чакайки. Мъжа си. Юлия Кръстева не просто е успяла на тепиха на големите, тя не просто е застанала редом до Ролан Барт, Умберто Еко, Клод Леви Строс, Лакан и Голдман. Не просто е надскочила произхода си толкова категорично, че тъкмо те – големите момчета – да я третират като равна, като френски учен, като една от тях... Не само това ни дразни. Може би дразни, че на всичкото отгоре... Юлия Кръстева е жена?:-) 

Завръщането на Юлия Кръстева след толкова време и предистория е безспорно интересно и от психоаналитична гледна точка. Как един семиотик и психоаналитик, който е напълно наясно с механизмите на езика и паметта, си преведе България 50 години по-късно и защо ни трябва много внимателен анализ, за да не се изгубим и ние в превода? 

От написването на текста „Българийо, страдание мое“ са минали 20 години. Нито ние, нито тя сме същите. В тези 20 години Кръстева започва своето преработване на собственото си минало. И днес се връща сякаш, за да намери доказателства за тази нова своя версия за произход.

Тя вече е пренаписала собствената ни история – в романите й България е част от Византия, а самата Кръстева (през героинята й Стефани) – горда потомка на първата жена-интелектуалка, византийската принцеса Ана Комнина, че дори – и на кръстоносците. Героинята й е жена-дисидент и невъзвръщенец, родена в славянска страна с богата култура, която единствена чества писмеността си със специален празник. 

Дали онова, което видя самата Юлия тук – една оглозгана, бедна и опошлена, опростачена България с груб и грозен, обеднял език – дори бегло напомня романтичния образ, който тя (на този етап от личното си развитие) е решила да пази в сърцето си и да разказва, доукрасява и доизмисля в романите и интервютата си? Тя никога няма да ни каже. Но нейното пътуване назад беше дълбоко емоционално и ни наведе на доста неприятни размисли за нашето собствено, лично място в историята.

В „онова“  есе на Кръстева тя пише:

„Именуването на съществуването ме прави да съществувам: тяло и душа, аз живея във френския език.
И все пак... тези дълбинни метафори, които нямат нищо общо с френската вежливост и очевидност, просмукват ведростта ми с византийско безпокойство. Аз се отклонявам от френския вкус. Френският вкус е акт на вежливост между хора, които споделят еднаква реторика – едно и също натрупване на образи и фрази, една и съща комбинация от четива и разговори – в едно стабилно общество. Напразно възкръсвам на френски, от почти петдесет години насам моят френски вкус не винаги устоява на тласъците на една древна музика, обвита около един все още жив спомен. От тези скачени съдове изплува някаква странна реч, чужда на самата себе си, нито от тук, нито от там, една чудовищна задушевност.
На пресечната точка на два езика и поне две времеви измерения, аз оформям един език, който търси очевидното, за да продупчи в него патетични алюзии и, под гладката привидност на френските думи, полирани като камъка на съдове за светена вода, да открие черната позлата на православните икони.“

Наблюдавайки това почти митологично завръщане ни се струва, че нищо, което тя каза или направи по време на четиридневната си визита у нас не беше случайно. Юлия Кръстева и всичко, което ни показа или скри, което каза или премълча стана повод за ожесточени дебати и самото й появяване на тази (българската) сцена я превърна в новина. Телевизията или медиите, ако предпочитате, са трудни за съблазняване що се отнася до персони, свързани с „високата наука“ – медиите предпочитат лесното и достъпно разбираемо и подлежащото на бърза забрава. Юлия Кръстева обаче успя да влезе в дневния им ред и по този начин стана част от един друг ред и дискурс – превърна се в поп-икона за няколко часа. Дали това наруши нейната собствена самооценка? Едва ли, тъй като самата тя сякаш се стремеше към повече шум. Дали оскверни нашата, затворена (по принципа  на „затвореното четене“) идеализирана представа за нея? Надали, ако наистина сме се интересували от онова, което тя в действителност е (или иска да бъде) – „последният публично известен интелектуалец“. 

Струва ми  се, че най-интересното се случи пред очите ни... В края на „онова“ есе, Кръстева дава съвет на българите, на източно-европейците.  По-точно как да излязат от печалното състояние на разруха.

Тя пише: „Можем да започнем с простички неща. Например, да започнем да четем: да тълкуваме текстове – гръцките, Библията, Евангелията, философите, писателите. Да коментираме, да дискутираме, да разбираме. Можем също да се съсредоточим върху себе си, да се погрижим за автономията си, желанията си, достойнството си, да се подложим на психоанализа, психотерапия. Да изпробваме някоя религиозна практика: аскетизма на протестантите, радостта на католиците, а защо не и други? Да се върнем към православието, да раздрусаме капаните му, да направим по-конкретни и по-ефикасни общностните му изисквания. Да преоткрием смисъла на ценностите, да ги изречем, да ги преобразим, да ги оставим отворени за промени, да не спираме да ги подновяваме... Това ще отнеме много време, наистина много време. Българийо, страдание мое.“

Днес, 20 години по-късно, самата Кръстева завършва този път – тя е чела, задавала е въпроси, погрижила се е за себе си обръщайки се към психоанализата, увличала се е по религиозни практики и сега иска да се върне към корените, да разгледа отблизо православието и неговите ценности... За 4 дни тя успя да направи тържествена панахида на родителите си в  православна църква, да се срещне с българския Патриарх, да разгледа внимателно Рилския и Драгалевския манастири... Повтаряйки като мантра, че посещението й е светско и че тя е пръв представител на атеизма! 

... извън всичко друго обаче... 

Тази визита ни накара да се замислим до каква степен нашата собствена (лоша) самооценка като хора, обитаващи това пространство – България – не е причина за неуспехите ни. Нашият комфорт на оплакването. Защото, ако се вгледаме по-внимателно в онова, което Юлия Кръстева е днес (независимо от нейната собствена или нашите интерпретации по темата) – то е до голяма степен плод на едно много добро, както самата тя го нарече в интервю, ПРЕИЗМИСЛЯНЕ.

...
Големият световен учен Юлия Кръстева – семиотик, структуралист, философ, психоаналитик и писател – си дойде в България по покана на проф. Миглена Николчина, Културния център на СУ и Софийския литературоведски семинар. Искра Ангелова беше единственият журналист, допуснат да следва Кръстева по време на визитата й, засне предаване „Нощни птици“ за нея

http://bnt.bg/predavanyia/noshni-ptici/noshtni-ptitsi-19-oktomvri-2014

и ще направи документален филм „Чужденката“ за БНТ. В момента Искра търси партньори, за да може да дозаснеме филма си в Париж, където Кръстева живее и работи през последните 50 години.