четвъртък, 19 юни 2014 г.

За човешките взаимоотношения в 2014 и в 1Q84 или Града на котките





















Затънала в епоса на Харуки Мураками „1Q84” ме обзеха най-разнообразни мисли – не бих казала, че непременно жизнеутвърждаващи... Но първо искам да подчертая, че винаги досега за мен този автор е бил блестящ. Умозрителен и спокоен, той се беше издигнал над бита на националната (японска в случая) проза. А и романите му, освен написани майсторски, бяха задължително изпълнени с някаква вътрешна светлина. Бих нарекла това магически реализъм – не в празнуващия шумно и ярко живота и смъртта смисъл (като при Маркес), а заради неговия характерен, вглъбен, изящен и почти философски поглед към света. Вероятно същата светлина, която е изоставила Мураками, напуска постепенно и моята страна, защото откривам все повече прилики между световете ни. 

ТУК: Ако преди години хората тук (в България, в сравнение със Западна Европа и Америка, а явно – и с Азия) бяха значително по-топли, сърдечни и състрадателни, днес все по-рядко ще срещнеш някой, който да те погледне с топлина, не дай си Боже – с възхищение и обич... Никой вече не се усмихва. По улиците ни крачат озверели, нещастни, зли и мрачни хора, които видимо освирепяват, щом усетят, че по някаква причина си по-слаб – ако си болен, ако си бременна, ако си стар... 

ТАМ: Героите на Мураками обикалят баровете, за да срещнат някакво подобие на топлинка и единствените им контакти са основани и базирани на случайността – те са участници в един оргомен безсърдечен и студен по природа мравуняк, където по-слабите просто изчезват, станали незабележимо жертва на собствената си слабост. 

ТУК: В България стана същото. Смята се за неприлично да се явяваш публично с бременния си корем, да си навън, ако си инвалид или пък - болен. Неизказано се смята, че трябва да се скриеш като котка и да изчакаш „да ти мине”. Усещаш го във въздуха. 
(Съвсем наскоро имах нещастието да бъда едва ли не публично наказана, че съм седнала на първия ред на лекция на американския гуру Геше Майкъл Роуч, и то – поставена там от издателите му, за които работя, превеждайки книгите му. Един, на вид духовен човек, с такава злоба опита да ме изгони, че се зачудих не му ли хрумва вместо да ми се кара - да ми отстъпи мястото си?! След малко самата певица на гуруто ми изсъска, че това е нейното място. Колко ли е разбрала от учението му? А именно – прави на другите онова, което искаш да се случи на теб?! Не се оплаквам, винаги съм била силна и същевременно – състрадателна, даже повече, отколкото се очаква и го считам за своя старомодна слабост, правя го и без специалната помощ на гуру. Просто констатирам.)

ТАМ: В света, населен от героите на Мураками, цари пълна самота и тишина. Но и те, в този му роман, не блестят с някакви особени дарби. А аз мисля, че любовта и радостта от живота – или умението да ги изпитваш – са специален вид рядък и ценен талант.
Героите му са средновати – серийна убийца, която трябва да раздава правосъдие срещу насилието над жени – студена и лишена от способност да общува или да се интересува от света, момиче-леден морален стожер, самата затънала в незадължаващи еднодневни сексуални връзки и оплетена в спомена си за единствената си любов, която няма смелост да последва.  

Средноват писател, който някога е бил дете-чудо по математика, преподавател и редактор, живеещ в компромиса на тайната си връзка с омъжена жена и на безхарактерността си - тя се проявява както в плахостта му да напише свой роман, така и в неспособността му да последва единствената си любов, която бегло помни. Хора, които вечерят сами в бетонните си кутийки, мастурбират и рядко изпитват нещо повече от страх за себе си.

ТУК: Страх ме е, че в днешна България също не са на почит особената дарба или талант. По-неконвенционалните, различни, будни, умни или талантливи хора тук биват съкрушени и скършени с едно мълчаливо безразличие – съюзилата се посредственост просто ги подминава с мълчание.
Те не са непременно уволнявани или цензурирани, както преди - просто им намаляват парите, възможността за изява и за тях се мълчи. Никой не използва капацитета им. Това, рано или късно, ги съсипва. Те се предават, потънали в унижението да се опитват да оцелеят физически и невъзможността да реализират таланта и потенциала си.
Това важи в най-пагубна степен за хората на изкуството,  които нарочно са натикани в ъгъла на обществото и биват системно уморявани от глад. За сметка на това гръмогласният, прост и арогантен тип постига всичко, за което си помечтае и активно участва в играта. Играта, по условие, е мръсна.
 
ТАМ: Всички герои в романа са сравнително млади, със спортни тела, лъскави коси и хубави мускули  – по-възрастните са уморени от живота, трудно се движат и изглеждат остарели... Един от запомнящите се образи е този на Котешкия град - град, напуснат от хората и завладян от котките - призрачен и самотен, като символ на паралелна реалност, в която няма човечност, любов, омраза или дори безразличие - нещо като отвъдния свят.

ТУК: Вече започнах да разбирам отчаянието на по-възрастните хора – в България старостта е срамна! Има още едно усложняващо обстоятелство – у нас старите хора се чувстват по презумпция изиграни от живота (и ги разбирам), те са по условие на ръба на бедността, а понеже са и болни - са жертва на същото жестокото безчовечно отношение към слабостта, както и на зле организираната ни здравна система – всичко това вкупом ги кара истински да мразят младите, реализирани, здрави и весели свои съседи в обществения мравуняк.

ТАМ: Единственият по-интересен, ексцентричен, тайнствен и различаващ се от сивата маса герой – Вождът – бива убит почти веднага след появата си. Уж – в търсене на справедливост, но търпеливият читател, изчакал 700-800 страници, се чувства изигран от тази бърза развръзка.
Ако в този роман на Мураками характерното е, че никой от образите не блести с нищо особено и не е симпатичен, то тъкмо този герой-въплъщение на злото, се оказва странно примамлив със своята неедностранчивост, човечност, задълбоченост, способност за философски анализ на ставащото и свръх-сила. Героят е злодей и той е пророк. Разбира се, той е неразбран и съответно – моментално унищожен. Гони ме едно предчувствие, че самият Мураками също не го разбира докрай...

ТУК: Няма да съм особено оригинална, ако заявя, че изключителните умове и личности у нас биват мигновено развенчани и бичувани до смъртта им с такова настървение и усърдие, каквото не откриваме при никоя друга дейност в нашето общество. Ако е възможно – предадени многократно от своите, за разкош. Особено, ако държат да са морални. Тогава наистина няма пощада.

ТАМ: Интересна философска доктрина – няма добро и зло. Източните философии наистина го проповядват. За да може да се успокои човек и да бъде себе си: силен, духовен и в хармония със света – трябва някак да приеме и злото като естествена част от себе си и другите – да бъде и нежен, и гневен; и влюбен, и мразещ; и весел, и тъжен; и прощаващ, и безпощаден... Научавам го постоянно от различни места – от учителя по бойни изкуства на о. Бали; от Юнг, който много пише за сянката; от Мураками... 


ТУК: Думите и делата нямат нищо общо. Всички говорят за доброто, но когато се наложи да го практикуват – са пас. Аз стоя в къщи вече 2 седмици и лежа, не мога да излизам. Един единствен път дойдоха да ме навестят две дружки и играхме канаста. Добре, че ми се обажда една приятелка - говорим си с часове! Не е ли това достатъчно тъжна равносметка? Да, не съм поискала помощ от никого, не съм помолила за нищо – но човек счита, че има близки хора и че те, както той самият винаги е правел, ще проявят интерес и обич, и ще дойдат да го видят диша ли още, дето се вика. Е – не! Предполагам, че не им е до това – хората са прекалено заети да се опитват да изплуват и да се справят с ежедневните си житейски проблеми, за да мислят за другите. Разбирам ги. А имам щастието и да не съм сама – да имам до себе си прекрасен човек. 
Т.е. тук няма добро и зло, но по други причини – тук е страната на тъжните и нещастни хора, а когато си тъжен и нещастен – нямаш сили да помагаш другиму. Чувствала съм го и знам. Нямаш ресурс просто. Нямаш сили.
...
Преувеличено ще е да заключа, че България постепенно се е превърнала в една Япония – съвсем далеч съм от подобна мисъл... Японците посрещнаха онова ужасяващо земетресение с такава тиха светлина в сърцата и така спокойно и последователно изградиха наново разрушените си мостове, сгради и пътища, че дори ние разбрахме колко сме различни. Те  престанаха да плачат за своите жертви със смирение и насочиха поглед напред - там отделният човек няма толкова голямо значение... Тук ние сме се отдали на егоизма си с пълна сила и се интересуваме само от собственото си отражение в огледалото – дори, когато правим добро – то пак е, за да се харесаме повече и да изглеждаме благородни и духовни в очите си и в очите на другите. Фейсбук е такова едно огледало – там всички постоянно се хвалят, само-хвалят се. Явно ни липсват ужасно много възторга, зачитането, уважението и радостта на другите. Колко сме самотни!

Никога не съм пестила възторга и радостта от чуждия талант и щастие - не ми коства особени усилия, просто смятам, че така трябва. И днес, четейки "1Q84" на Мураками, ми се искаше да извикам с всички сили: колко добър роман, какъв талантлив писател, колко въздействаща и мъдра история... Ама и Харуки, може би под тежестта на някаква си своя история, май е позагубил вярата си в човека... А когато това се случи – ни остава да се осланяме само на вярата в Бога. В едно съвършено и красиво наше свръх-аз, което нежно ни гледа и се надява най-сетне да се събудим от дълбокия сън на нещастието и да проумеем, че никой не ни е виновен – всеки миг можем да променим живота, спътниците или съдбата си. Ако трябва – като героите на Мураками – с хладно оръжие в ръце. Трябва и някаква решителност, несъмнено.:-)
 Снимки: авторката

петък, 13 юни 2014 г.

Шоколадът като повод за вълнение

Да се поетизира и тематизира шоколада меко казано е банално – надали има човек в съзнателна възраст, който да не е изпадал в онова сантиментално настроение, отвеждащо неудържимо до филми като „Шоколад”, с красавици ала Жулиет Бинош. Разбира се, филмът съвсем не бива да се подценява – режисьорът Ласе Халстрьом е много добър (незабравими са малкият Леонардо ди Каприо и младият Джони Деп в прекрасния „Защо тъгува Гилбърт Грейп”, който също е негов), а и авторката на романа Джоан Харис е доста интригуваща по свой собствен женски и обреден начин – едно цяло лято прекарах омагьосана, готвейки нейните десерти с група приятели в една каменна къща-мелница на брега на морето под въздействието на друга нейна книга „Бонбонените обувки”.
Джоан Харис, както и Изабел Алиенде, че и още куп други съвременни писатели и сценаристи в голямото кино, въведоха изкуството на готвенето като основна своя тема и издигнаха кулинарията в религия. Имам вече много познати, които твърдят, че могат да гледат телевизия спокойно, само ако е на канала “24 Kitchen”. На пръв поглед това може да изглежда повърхностно за по-задълбочения ценител, но ще е грехота да не признаем, че някои от филмите и книгите, посветени на готварството, са чудесни. 

Шоколадът обаче има още наслоявания от значения по себе си – той е целият изтъкан от тях. Романтика, страст, горчива вина, силна плът и незабравим мирис, елегантност, финес, сласт... Тази "храна на боговете" притежава всичките. За нас, вкусили хубав шоколад чак заедно с алкохола – около 17-тата си година – той има още по-голямо обаяние. 

Марципанените изделия, които социалистическата промишленост опитваше да ни представи като достоен заместител на истината, нямаха вкус, чар и субстанция. И до днес, когато се хващам на по-голям бас, си пожелавам голяма Милка с цели лешници – явно все още я смятам за връх на мечтаните невъзможни желания и награди... Винаги, когато пътуваме, връщаме в багажа си - за подаръци и лично удоволствие - купища шоколади с екзотични вкусове. Опитвала съм шоколад с лавандула, с червен и бял пипер на зърна, с парченца люта чушка, с карамел и морска сол на кристали и дори с уасаби! Все още изпитвам смесено чувство на вина и благоговение, докато разкъсвам блестящия станиол на хубав шоколад – като дете, хванато с коледния си подарък в ръце ден преди Бъдни вечер.
Истината е, че изтънченото изкуство на шоколада още не ни е познато. Тортата Гараш е единственият истински шоколадов десерт, който приготвяме добре. В сладкарниците ни все още светотатствено сиропират или гарнират с крем легендарната виенска шоколадова торта Сахер. Ние хрупаме достъпните в магазините шоколадови блокчета с разнообразни вкусове, но не подозираме, че някъде по света има цели готварски  школи за правене на шоколад, работилници за шоколадови бутикови бонбони, дипломирани майстори на изтънчения уникален шоколадов вкус и изключително скъпи магазини за продажбата му.
А аз така и не разбрах какво точно отличава в толкова драматична степен шоколадовите бонбони Godiva, които са на най-висока почит в Америка и са сред 10-те най-скъпи шоколада в света (125$ за килограм)  от, да речем, бонбоните Lindt или Ferrero, които истински обичам.
Учудващо, има и още по-големи парадокси в ценообразуването на апетитния афродизиак – сп. Forbes класира шоколада Knipschildt на първо място, като посочва и умопомрачителната му цена за доказателство - 2600 $ за килограм.

Топ 10 на музеите за шоколад:
1.      Разположеният на река Рейн Музей на шоколада в Кьолн, Германия, известен с големия си шоколадов фонтан;
2.      Музеят на тайните на шоколада в Гайсполсхайм, Франция, в който има театър, чайна и магазин за подаръци. Чела съм, че там можете да си купите шоколадови макарони, шоколадов оцет, шоколадова бира и калъпи за шоколад.
3.      Чудният свят на шоколада и шоколадовата фабрика в Нюхейвън, остров Филип, Канада пък изненадва със статуи от шоколад (Давид) и цял град, пак от същия материал.
4.      Музей на шоколада ШокоСтори в Брюж, Белгия разказва колко е полезен шоколада и предлага експозиция на кутии с шоколад, посветена на кралското семейство.
5.      Музеят  на шоколада в Барселона, Испания има невероятни скулптури от шоколад - от копия на религиозни творби до реплики на анимационни герои.
6.      Музеят на шоколада в Ню Брънзуик, Канада представя братята Ганон - основатели на най-старата фабрика за производство на бонбони в Канада. Тъкмо те първи в света използват кутия за бонбони във формата на сърце.
7.      Музеят на шоколада ШокоСтори в Прага, Чешка република предлагат старинни шоколадови обвивки и демонстрират техника за производството му.
8.      Музеят Кенди Американа в Литиц, Пенсилвания е безплатен и е основан, когато съпругата на президента на компанията започва да събира различни сувенири.
9.      Музеят на шоколада, остров Джеджу в Република Корея пък си има шоколадова работилница и галерия, но най-голямата му атракция е действащ кабелен трамвай в стил Сан Франциско.
10.   Музеят на шоколада Нестле в Мексико сити, Мексико е известен със новата си, футуристична сграда, построена за 75 дни.  

Още:  Шоколадът се произвежда от какао, което се добива от плодовете на дървото Theobroma cacao, виреещо в Южна Америка. Theobroma означава "храна на боговете".  Друго предположение за произхода на името: наименованието "шоколад" произлиза от думата "chocolatl" на ацтекския език Нахуатъл ("xococ" - горчив и "atl" - вода или напитка). Ацтеките свързват шоколада с Шочикетсал, богинята на фертилността у жената. Маите също го тачат заради плодородието. Мексикански лингвисти предполагат, че испанците са изобретили думата, съчетавайки термина chocol и заменяйки думата haa (на езика на маите „вода”) с тази на езика на ацтеките atl. На езика на маите пък глаголът chokola'j означава „да пием шоколад заедно". В спорно изследване, други лингвисти отбелязват, че оригиналното изписване е по-скоро chicolatl отколкото chocolatl, означаващо „разбита напитка”. (из „Wikipedia”)
 
Спомням си изключително изненадваща за мен картина - как расте какаото. Това се случи насред джунглата в Индонезия, на остров Бали, където попаднахме във великолепна райска овощна градина. 


Същинската цел на посещението беше да видим отблизо как местните маймунки-хиени Лоак (Lowak) събират и изакват най-скъпото кафе в светанякои кафетерии могат да ви го продадат за 80$ чашата, а килото струва около 600$. 


Но невъобразимата красота на девствената джунгла и всички непознати растения, които буйстваха из тази градина в невиждано изобилие, окъпани от дъжда и разпукали се от плодородие, изместиха в периферията нещастната хиена в нейната клетка, оставяйки ни без дъх.  


Дегустацията на 20 вида чай, какао, шоколад и кафе на този зелен хълм, от който се разкриваше приказна гледка към огромна, екзотична и дива гора, ще остане едно от най-незабравимите ми изживявания. 

Парата от дъжда ни обвиваше в нежен облак, а капчиците се стичаха по непознатите стъбла, плодове и листа навсякъде около нас. 

Тъкмо там видях за пръв път и плода на какаото – 
голям и напращял като жълто-оранжев пъпеш.
За неоспоримите ползи от шоколада като лек е изписано много (вероятно от хора, пристрастени към консумацията му:-)): той е източник на множество полезни минерали, мощен антиоксидант е, действа профилактично срещу проблеми със сърцето, бори раковите клетки, подобрява кръвообращението, не задържа лошия холестерол, ободрява, без да ви товари излишно с кофеин, в малки количества дори може да намалява кръвното... Особено, ако е черен, ползите от него са безброй. Но най-голямата е огромното удоволствие, което доставя. Доказано е, че шоколадът е естествен антидепресант заради хормона на щастието – серотонин, чието активно производство предизвиква. Шоколадът има и друго, скрито свойство –той е  мощен афродизиак. Ако обаче в момента не сте влюбени той става задължителен – според проучване на BBC, разтопеният в устата шоколад повишава мозъчната активност и сърдечния пулс повече от страстното целуване и продължава 4 часа след това!

Стори ми се уместно тъкмо тук да ви представя и документалния филм „Хляб и шоколад”, който снимах преди 2 години в чест на мексиканската майка на магическия реализъм – писателката Лаура Ескивел, въвела за първи път рецептите в романите си. Със сигурност помните чувствения и романтичен филм „Като гореща вода за шоколад” по нейния роман. В него храната е издигната в култа на магията, на древния жест и ритуал, че и на директно действащ афродизиак и средство за промяна на емоционалната и по-фина реалност. 
Сигурно помните как младата героиня на повествованието приготвя - плачейки - такава кайсиева торта за сватбата на любимия си с по-голямата й сестра, че всички гости на сватбата избухват в сълзи...



Моят филм наднича там, където готвенето става изкуство, като го прави през очите на самата Лаура Ескивел и на още четирима герои: писателката и психоаналитик, изкушена от здравословните източни рецепти Вержи Захариева;  момичето-антрополог, създаващо хлебни къщи навсякъде по света – Надежда Савова; готвачът, направил свой гурме ресторант в с. Бистрица и Райна Гаврилова – теоретик и професор по темата. Продуцент е БНТ, автор съм аз, режисьор е Милена Гетова, а оператор е Недялко Данов. Филмът е излъчен в рубриката „В кадър” по БНТ и е само 28 минути, ще се радвам, ако го вкусите!:-) Ето го:


За десерт, разбира се, ви предлагам да опитате моето шоколадово брауни с домашен сладолед, което съвсем скоро направих собственоръчно за две деца и баща им – голям ценител на шоколада!:-) Не е трудно, но е много ефектно и вкусно, леко горчиво и силно шоколадово. Снимах го - за вас!

Шоколадово брауни (по рецепта от bbcgoodfood.com)

  • 100 гр. черен шоколад на парченца
  • 100 гр. млечен шоколад на парченца
  • 85 гр. масло
  • 185 гр. кафява захар
  • 3 яйца на стайна температура, разбити леко
  • 140 гр. брашно
  • 140 гр. натрошени на големи парчета лешници  
  • по желание - още 100 гр. черен и 100 гр. бял шоколад на парченца
1.     Загрей фурната на 180 градуса, покрий с хартия за печене квадратна форма (20 см.) или кръгла с диаметър 23 см. Намажи с масло.
2.     Разтопи черния и млечния шоколад на водна баня заедно с маслото, прибави и захарта.
3.     Остави настрана да изстине. Добави разбитите яйца, брашното, лешниците, щипка сол и ги разбъркай добре. Можеш да прибавиш и 1-2 натрошени на големи парчета вафли, аз добавих още цели два шоколада на парчета - черен и бял.
4.     Изсипи сместа в тавичката и печи 30 мин. във фурната (180 градуса).
5.     Изчакай да изстине малко, извади и нарежи на квадрати с остър нож.
6.     За да не изсъхне, съхранявай в красива метална кутия за бисквити!

Домашен сладолед (по рецепта от gotvach.bg)


  • сметана - 1 ч.ч. сладкарска
  • бяла кристална захар - 1/2 ч.ч.
  • кисело мляко - 1 кофичка, висок процент
  • ванилия - 2 прахчета
  • плодове - по желание
  • сладко - за гарниране
1.     Разбий предварително много добре охладената сметана с миксер, докато стане на сняг и добави захарта, киселото мляко и ванилията. (Интересно – истинската сметана, която се продава в кутии, не се разбива добре на крем. Използвай такава, направена от растителни мазнини. Аз използвах Halta – стана на сняг за броени минути!)
2.     Хубаво доразбий сместа. Сложи за 1 час в камерата, извади, разбий отново и така още 3 часа, като, ако искаш, разбиваш още 2 пъти.
3.     Накрая остави домашния сладолед да се стегне напълно. Поднеси го на топки и гарниран с плодов топинг или сладко по избор.
4.     Ако искаш да направиш плодов сладолед йогурт, накрая добави пасирани плодове (около 250 г). МНОГО е вкусно.:-)
...
Оставям ви да се наслаждавате на множеството чувствени наслади, които ви предлага шоколадът. Включително и най-вече – любовни!:-)