вторник, 15 декември 2015 г.

It's begning to look a lot like Christmas!

От днес нататък ще публикувам историите за малките чудеса около нас. Всеки ден виждаме по нещо хубаво, което някой друг е направил в търсене на красота, смисъл, полезност... Някой друг, който вярва, че можем да променяме света. Вчера например минах през един пазар (на Сливница, вероятно в Зона Б18)... И там, сред мръсните и схлупени соц блокове, в сивата и студена зимна суграшица, населена от бродещи, мрачни, изгубени в тъмните си дрехи обитатели на това забравено от Бога място... имаше една чудесна малка, чиста, че чак елегантна, много вкусна закусвалничка (по-скоро кулинарен магазин) на "Кенар". Млади и усмихнати хора в зелени престилки, огромен салатен бар - по-богат от онези в "делитата" в Ню Йорк, чудесни ястия, богат и много вкусен избор. Да ти се прииска всеки ден там да обядваш (макар то да е предназначено за взимане навън, "to go"). И аз така се зарадвах, и се наредих с две весели дебели циганки от Чистотата да си избера, и си изядох манджата с огромно удоволствие, че и в къщи занесох карфиол със сирена на фурна и боб яхния - толкова вкусно изглеждаше всичко. Следващия път ще ги снимам - засега прилагам снимка от Ню Йорк:-) Да бъдеш весел и работлив. Да обичаш живота. Да носиш радост на другите, като си вършиш работата наистина добре. Весела Коледа!
Ето ги: http://kexpress.bg/ https://www.facebook.com/KExpressfood


четвъртък, 11 юни 2015 г.

Уважаеми съотечественици, аз чета Айн Ранд и Мураками и ги обожавам!

Текстът е провокиран от статия във в. Преса http://presa.bg/article/a/75790/11/33/
и чудесния отговор на Манол Пейков http://skif.bg/index.php/baraban/499-manol-peikov-vreme-e-nai-setne-da-stanem-ot-relsite-na-istoriyata

...
Целият дебат около паметника и филма ме върна в 9 клас - много приятно усещане, но и угнетяващо в същото време. През 89-тa също не беше приемливо да се четат Солженицин, Булгаков, Замятин или Оруел, даже те заплашваха с изключване от училище и намаляване на поведението, ако го правиш. И сега явно не е редно да четеш западна литература, вместо по цял ден да славиш националния кич. Същото си е.

Аз и тогава, ще ме прощава журналиста от в. Преса, четях и обожавах много Яворов и Багряна, малко по-малко Дебелянов и Бърнс, страшно много Жак Превер - и всички тях много повече, отколкото Вазов. И то не защото не признавам безспорните достойнства на "Епопея на забравените" като поетичен цикъл, а защото съм чела всички стихове на Вазов и не смятам, че е особено добър поет. Просто не смятам, че "Люлякът ми замириса и сърце ми на юмрук сви са" е добра поезия, това е. По същия начин, без излишен патриотичен патос, намирам съвършени разказите на Йовков, а не си препрочитам Любен Каравелов, харесвам Ботев и неговата стръв и страст, но не обичам Петко Славейковата поезия, възхищавам се на онова, което цивилизационно е свършил кръгът "Мисъл" и все пак не смятам, че Пенчо е бил добър поет и т.н. Т.е. не оставям патосът и патриотизмът на един автор да засенчат критическата ми способност, моята собствена мисъл. Дори тогава, в тъмните времена на соца и в обърканите ни първи години на свобода, това беше оценявано от всички преподаватели в училище и в университета, които съм имала и те са се радвали на способността на учениците си да мислят, да сравняват, да анализират, да критикуват. Само при крайни режими различните мнения не се допускат, не се чуват. Днес тук нетърпимостта към тях е ежедневие.
Това, че Самуил е бил български цар и че мястото му в историята ни е изключително интересно не означава, че паметникът е хубав, нито че мястото му е там, нито че подобни необмислени и непроверени решения (текст за достоверността на историческите символи има във в. Сега) няма да ни доведат рано или късно до дъното в това дело - балканския Дисни Ленд - Скопие. Макар там да има такава игра с мащаба, че човек застива в известен възторг от лудостта на човека, построил такива грандомански чудовища...

Не знам защо точно този паметник отключи дебата, както и защо повечето гледащи обществената телевизия българи гласуват за филма "Време разделно" - допускам, както с "Под игото", който избраха за роман на столетието, че е защото само него са гледали/чели (и двете бяха задължителни през времето на соца). Но каквато и да е причината, аз нямам нужда да си повтарям постоянно, че съм на тоя хал, защото съм била под робство. Ако трябва да сме честни - че то интелигентните, можещите и знаещите и днес са под "робството" на ширещата се навред посредственост и шуробаджанащина - какво толкова, какво ново всъщност?

"Свестните у нас считат за луди, глупецът вредом всеки почита..." Избрали сме да водим тази битка тук, водим я. Никой не ни спира, както се казва, пътят към Терминал 2/изгнаничеството/емиграцията/отказа от действие/компромиса е свободен. Дали трябва да съжаляваме, че сме били идеалисти и че днес за нас няма място на голямата маса, на големия празник? Не знам. Аз продължавам да съм и ще продължавам да се боря.

Когато в България вече има нужда от можещите и знаещите - ще престанем да се заяждаме един с друг, карайки се за качествата на този или онзи паметник - тогава хора с вкус и образование ще водят открит дебат по тези въпроси и ще взимат решенията. И по медиите, и навсякъде именно те ще са героите. А не плеймейтките, престъпниците и мутрите. И, за да завърша, извинявам се, ама всички, абсолютно всички други проекти за паметника са по-хубави* и по-малко кичозни.:-)))

*"Хубав" е субективна оценка, съзнавам - но нима вкусът не се гради и формира с много натрупан опит? Всеки, който е бил в поне 5 световни музея ще знае, че този паметник не е "хубав". http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=4810880

четвъртък, 23 април 2015 г.

Айн Ранд дойде "на крака" у нас! Или почти:-)


На 21.04 в аулата на СУ изнесе лекция председателят и директор на Института „Айн Ранд“ в САЩ Ярон Брук. Той дойде в България по покана на Калин Манолов и Института за свободен капитализъм "Атлас", Българското либертарианско общество и Института за дясна политика, както и на фондация „Фридрих Науман“. Аз бях водеща, но не това е важното.

Много поучителна лекция беше – за просперитета и свободата да работиш и да печелиш от таланта и способностите си. И защо богатството на Стив Джобс е хубаво нещо.
 
През цялото време имах неприятното чувство, че светът, от който идва г-н Брук, се е отдалечил още повече от нас. 

Всичките великолепни разсъждения, които той сподели пред пълната с англоговоряща публика аула на СУ, са абсолютно ирелевантни за нашата действителност. Талантът, трудолюбието и изключителните способности са на почит някъде другаде, за тях хората печелят пари някъде другаде, парите са мерило за огромния труд и изобретателност, за успеха на можещите - някъде другаде. Тук парите се раздават в куфарчета, под масата, на черно, перат се и се препират, "парите" са мръсна дума, трупат се тайно в банки, които после фалират, а притежателите им се срамуват от тях. Онези, които са се образовали и работят неуморно, са възпрепятствани по всеки възможен начин да печелят честно от труда си и се държат насила бедни - у нас има корупция, нелоялна конкуренция и липса на закрила за хората на свободна практика - за хората, избрали свободния пазар. Трудовото законодателство не се спазва масово... В това време огромна част от населението е доволно да стои на заплата в държавния сектор, който пък не е реформиран от времето на Великия бай Тошо...

Пак си припомних Айн Ранд... Героите в най-влиятелния й роман например „Атлас изправи рамене“ са група изключителни бизнесмени и предприемчиви, талантливи хора, които биват систематично унищожавани, унижавани и мразени от света и неговите управляващи. Начело са хищен тип богаташи, които забогатяват и придобиват влиянието си със сила, заплахи, цензура, рекет, привилегии и престъпни действия, чрез конформизъм – тип, който няма шанс при истинския капитализъм, но ни е до болка познат днес, тук и сега. 

 А истинският капитализъм, по Ранд, е единствената обществена система, при която „богатството се придобива не с ограбване, а с производство, не със сила, а с търговия; единствената система, която защитава правото на човека над неговия собствен ум, над работата му, живота му, щастието му, над него самия.“

За какъв просперитет, за какъв капитализъм, за какво богатство говорим? За каква, извинявам се, икономика? Къде сме ние? Ех, г-н Брук, благодарим ви за вдъхновяващата лекция. Ще минат още 25 години и може би ще се започнем да разбираме за какво говорите. Дано не е много по-после...
 ...

Д-р Ярон Брук е предприемач, философ и академичен преподавател. Роден и израсъл в Израел. Служил е като сержант в израелското военно разузнаване, бакалавър по строително инженерство от Tехнологичния институт в Хайфа, Израел.
През 1987 г. Брук се премества в САЩ, където получава магистърска степен по бизнес администрация и защитава докторат по финанси в Университета Остин, Тексас.
Управляващ партньор е на компанията за инвестиционно консултиране BH Equity Research в Сан Хосе, Калифорния. Колумнист на Forbes. Негови статии са публикувани в авторитетни издания като Wall Street Journal, USA Today, Business Daily и други.
Изнася лекции на теми като причините за финансовата криза, морала на капитализма, ограничаване размера на държавата, както и външната политика на САЩ по цял свят. Председател и изпълнителен директор на Института "Айн Ранд" в Ъруин, Калифорния, от 2000 г.
...

Айн Ранд (Алиса Розенбаум) е руска еврейка, емигрирала в Щатите през 1926 година, когато е била току-що завършила философия, история и кино-сценарий млада писателка. Алиса е изключително надарено дете. След като Октомврийската болшевишка революция национализира собствеността на семейството и и го отпраща в изгнание в Украйна, тя взима всички матури за средно образование за три месеца, както постъпва и с третото си висше образование – киноизкуството – завършва три години за една. Алиса заминава за САЩ под предлог, че ще гостува на роднини в Чикаго, но истинската й цел е да емигрира. След пристигането си тя приема псевдонима, който заимства от марката на пишещата си машина Ремингтон-Ранд, и започва работа като сценарист в Холивудско студио. През 1929 се омъжва за актьора Франк О’Конор и остава с него до смъртта му. Първият й пробив е с пиесата „The night of January sixteenth,“ която има голям успех на Бродуей. Първият й роман „Ние, живите е публикуван в САЩ през 1936 г., „Изворът“ (1943) обаче я прави известна. Романът и “Атлас изправи рамене” е вторият бестселър на всички времена в САЩ. Първият е Библията. Книгите й са преведени на 16 езика и са издадени в над 20-милионен тираж.
Аз споделям нейната философия, защото тя е основоположник на индивидуализма и обективизма, и поддръжник на капитализма като единствената справедлива обществена система, която предоставя на човека свобода на избора и поле за преследване на личните му мечти. Ранд яростно критикува колективизма и комунизма, като обръща внимание, че те дават лицемерни обещания на некадърността за равни облаги, равни доходи, равни подеяния. „В услуга на обществото“ за нея е нонсенс, тъй като обществото е сбор от отделни индивидуалности. Популистките лозунги от този порядък означават за нея единствено, цитирам „в услуга на неможещите за сметка на можещите“. Това съвсем не значи, че Ранд идеализира началното натрупване на капитали в Америка – напротив, тя остро критикува съвремието си и обществените процеси, които пречат на частните предприемачи да вършат добре работата си и да просперират. Нейните романи се оказват особено актуални днес.

Ето доказателство из любимия ми роман „Изворът“:


Хауърд Роурк е постоил храм на човешкия дух. За него човекът е силен, горд, чист, мъдър и смел. За него човекът е героично същество. Храмът е място, където човек трябва да се извиси. Той е мислел, че човек се извисява, когато не изпитва вина, когато познава истината и я постига, когато живее по най-високите критерии, не се срамува и няма причина да се срамува, когато е в състояние да се разкрие напълно под слънчевата светлина. Той е мислел, че извисяването е радост, а радостта се полага на човек по рождение...

А Тухи казва, че същността на извисяването е да изпиташ смъртен страх, да паднеш на колене и да пълзиш. Тухи казва, че най-възвишеното действие на човека е да осъзнае своята негодност и да умолява за прошка. Тухи е на мнение, че човек задължително има нужда от прошка.