Уважаеми съотечественици, аз чета Айн Ранд и Мураками и ги обожавам!

Текстът е провокиран от статия във в. Преса http://presa.bg/article/a/75790/11/33/
и чудесния отговор на Манол Пейков http://skif.bg/index.php/baraban/499-manol-peikov-vreme-e-nai-setne-da-stanem-ot-relsite-na-istoriyata

...
Целият дебат около паметника и филма ме върна в 9 клас - много приятно усещане, но и угнетяващо в същото време. През 89-тa също не беше приемливо да се четат Солженицин, Булгаков, Замятин или Оруел, даже те заплашваха с изключване от училище и намаляване на поведението, ако го правиш. И сега явно не е редно да четеш западна литература, вместо по цял ден да славиш националния кич. Същото си е.

Аз и тогава, ще ме прощава журналиста от в. Преса, четях и обожавах много Яворов и Багряна, малко по-малко Дебелянов и Бърнс, страшно много Жак Превер - и всички тях много повече, отколкото Вазов. И то не защото не признавам безспорните достойнства на "Епопея на забравените" като поетичен цикъл, а защото съм чела всички стихове на Вазов и не смятам, че е особено добър поет. Просто не смятам, че "Люлякът ми замириса и сърце ми на юмрук сви са" е добра поезия, това е. По същия начин, без излишен патриотичен патос, намирам съвършени разказите на Йовков, а не си препрочитам Любен Каравелов, харесвам Ботев и неговата стръв и страст, но не обичам Петко Славейковата поезия, възхищавам се на онова, което цивилизационно е свършил кръгът "Мисъл" и все пак не смятам, че Пенчо е бил добър поет и т.н. Т.е. не оставям патосът и патриотизмът на един автор да засенчат критическата ми способност, моята собствена мисъл. Дори тогава, в тъмните времена на соца и в обърканите ни първи години на свобода, това беше оценявано от всички преподаватели в училище и в университета, които съм имала и те са се радвали на способността на учениците си да мислят, да сравняват, да анализират, да критикуват. Само при крайни режими различните мнения не се допускат, не се чуват. Днес тук нетърпимостта към тях е ежедневие.
Това, че Самуил е бил български цар и че мястото му в историята ни е изключително интересно не означава, че паметникът е хубав, нито че мястото му е там, нито че подобни необмислени и непроверени решения (текст за достоверността на историческите символи има във в. Сега) няма да ни доведат рано или късно до дъното в това дело - балканския Дисни Ленд - Скопие. Макар там да има такава игра с мащаба, че човек застива в известен възторг от лудостта на човека, построил такива грандомански чудовища...

Не знам защо точно този паметник отключи дебата, както и защо повечето гледащи обществената телевизия българи гласуват за филма "Време разделно" - допускам, както с "Под игото", който избраха за роман на столетието, че е защото само него са гледали/чели (и двете бяха задължителни през времето на соца). Но каквато и да е причината, аз нямам нужда да си повтарям постоянно, че съм на тоя хал, защото съм била под робство. Ако трябва да сме честни - че то интелигентните, можещите и знаещите и днес са под "робството" на ширещата се навред посредственост и шуробаджанащина - какво толкова, какво ново всъщност?

"Свестните у нас считат за луди, глупецът вредом всеки почита..." Избрали сме да водим тази битка тук, водим я. Никой не ни спира, както се казва, пътят към Терминал 2/изгнаничеството/емиграцията/отказа от действие/компромиса е свободен. Дали трябва да съжаляваме, че сме били идеалисти и че днес за нас няма място на голямата маса, на големия празник? Не знам. Аз продължавам да съм и ще продължавам да се боря.

Когато в България вече има нужда от можещите и знаещите - ще престанем да се заяждаме един с друг, карайки се за качествата на този или онзи паметник - тогава хора с вкус и образование ще водят открит дебат по тези въпроси и ще взимат решенията. И по медиите, и навсякъде именно те ще са героите. А не плеймейтките, престъпниците и мутрите. И, за да завърша, извинявам се, ама всички, абсолютно всички други проекти за паметника са по-хубави* и по-малко кичозни.:-)))

*"Хубав" е субективна оценка, съзнавам - но нима вкусът не се гради и формира с много натрупан опит? Всеки, който е бил в поне 5 световни музея ще знае, че този паметник не е "хубав". http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=4810880

Айн Ранд дойде "на крака" у нас! Или почти:-)

На 21.04 в аулата на СУ изнесе лекция председателят и директор на Института „Айн Ранд“ в САЩ Ярон Брук. Той дойде в България по покана на Калин Манолов и Института за свободен капитализъм "Атлас", Българското либертарианско общество и Института за дясна политика, както и на фондация „Фридрих Науман“. Аз бях водеща, но не това е важното.

Много поучителна лекция беше – за просперитета и свободата да работиш и да печелиш от таланта и способностите си. И защо богатството на Стив Джобс е хубаво нещо.

 

През цялото време имах неприятното чувство, че светът, от който идва г-н Брук, се е отдалечил още повече от нас. 

Всичките великолепни разсъждения, които той сподели пред пълната с англоговоряща публика аула на СУ, са абсолютно ирелевантни за нашата действителност. Талантът, трудолюбието и изключителните способности са на почит някъде другаде, за тях хората печелят пари някъде другаде, парите са мерило за огромния труд и изобретателност, за успеха на можещите - някъде другаде. Тук парите се раздават в куфарчета, под масата, на черно, перат се и се препират, "парите" са мръсна дума, трупат се тайно в банки, които после фалират, а притежателите им се срамуват от тях. Онези, които са се образовали и работят неуморно, са възпрепятствани по всеки възможен начин да печелят честно от труда си и се държат насила бедни - у нас има корупция, нелоялна конкуренция и липса на закрила за хората на свободна практика - за хората, избрали свободния пазар. Трудовото законодателство не се спазва масово... В това време огромна част от населението е доволно да стои на заплата в държавния сектор, който пък не е реформиран от времето на Великия бай Тошо...

Пак си припомних Айн Ранд... Героите в най-влиятелния й роман например „Атлас изправи рамене“ са група изключителни бизнесмени и предприемчиви, талантливи хора, които биват систематично унищожавани, унижавани и мразени от света и неговите управляващи. Начело са хищен тип богаташи, които забогатяват и придобиват влиянието си със сила, заплахи, цензура, рекет, привилегии и престъпни действия, чрез конформизъм – тип, който няма шанс при истинския капитализъм, но ни е до болка познат днес, тук и сега. 

 А истинският капитализъм, по Ранд, е единствената обществена система, при която „богатството се придобива не с ограбване, а с производство, не със сила, а с търговия; единствената система, която защитава правото на човека над неговия собствен ум, над работата му, живота му, щастието му, над него самия.“

За какъв просперитет, за какъв капитализъм, за какво богатство говорим? За каква, извинявам се, икономика? Къде сме ние? Ех, г-н Брук, благодарим ви за вдъхновяващата лекция. Ще минат още 25 години и може би ще се започнем да разбираме за какво говорите. Дано не е много по-после...

 ...

Д-р Ярон Брук е предприемач, философ и академичен преподавател. Роден и израсъл в Израел. Служил е като сержант в израелското военно разузнаване, бакалавър по строително инженерство от Tехнологичния институт в Хайфа, Израел.

През 1987 г. Брук се премества в САЩ, където получава магистърска степен по бизнес администрация и защитава докторат по финанси в Университета Остин, Тексас.

Управляващ партньор е на компанията за инвестиционно консултиране BH Equity Research в Сан Хосе, Калифорния. Колумнист на Forbes. Негови статии са публикувани в авторитетни издания като Wall Street Journal, USA Today, Business Daily и други.

Изнася лекции на теми като причините за финансовата криза, морала на капитализма, ограничаване размера на държавата, както и външната политика на САЩ по цял свят. Председател и изпълнителен директор на Института "Айн Ранд" в Ъруин, Калифорния, от 2000 г.

...

Айн Ранд (Алиса Розенбаум) е руска еврейка, емигрирала в Щатите през 1926 година, когато е била току-що завършила философия, история и кино-сценарий млада писателка. Алиса е изключително надарено дете. След като Октомврийската болшевишка революция национализира собствеността на семейството и и го отпраща в изгнание в Украйна, тя взима всички матури за средно образование за три месеца, както постъпва и с третото си висше образование – киноизкуството – завършва три години за една. Алиса заминава за САЩ под предлог, че ще гостува на роднини в Чикаго, но истинската й цел е да емигрира. След пристигането си тя приема псевдонима, който заимства от марката на пишещата си машина Ремингтон-Ранд, и започва работа като сценарист в Холивудско студио. През 1929 се омъжва за актьора Франк О’Конор и остава с него до смъртта му. Първият й пробив е с пиесата „The night of January sixteenth,“ която има голям успех на Бродуей. Първият й роман „Ние, живите“ е публикуван в САЩ през 1936 г., „Изворът“ (1943) обаче я прави известна. Романът и “Атлас изправи рамене” е вторият бестселър на всички времена в САЩ. Първият е Библията. Книгите й са преведени на 16 езика и са издадени в над 20-милионен тираж.
Аз споделям нейната философия, защото тя е основоположник на индивидуализма и обективизма, и поддръжник на капитализма като единствената справедлива обществена система, която предоставя на човека свобода на избора и поле за преследване на личните му мечти. Ранд яростно критикува колективизма и комунизма, като обръща внимание, че те дават лицемерни обещания на некадърността за равни облаги, равни доходи, равни подеяния. „В услуга на обществото“ за нея е нонсенс, тъй като обществото е сбор от отделни индивидуалности. Популистките лозунги от този порядък означават за нея единствено, цитирам „в услуга на неможещите за сметка на можещите“. Това съвсем не значи, че Ранд идеализира началното натрупване на капитали в Америка – напротив, тя остро критикува съвремието си и обществените процеси, които пречат на частните предприемачи да вършат добре работата си и да просперират. Нейните романи се оказват особено актуални днес.

Ето доказателство из любимия ми роман „Изворът“:

„Хауърд Роурк е постоил храм на човешкия дух. За него човекът е силен, горд, чист, мъдър и смел. За него човекът е героично същество. Храмът е място, където човек трябва да се извиси. Той е мислел, че човек се извисява, когато не изпитва вина, когато познава истината и я постига, когато живее по най-високите критерии, не се срамува и няма причина да се срамува, когато е в състояние да се разкрие напълно под слънчевата светлина. Той е мислел, че извисяването е радост, а радостта се полага на човек по рождение...

А Тухи казва, че същността на извисяването е да изпиташ смъртен страх, да паднеш на колене и да пълзиш. Тухи казва, че най-възвишеното действие на човека е да осъзнае своята негодност и да умолява за прошка. Тухи е на мнение, че човек задължително има нужда от прошка.“   

"Българийо, страдание мое" или завръщането на Чужденката. Как помни миналото (си) Юлия Кръстева?

Юлия Кръстева дойде! Така радостно проехтя и зазвуча това събитие, тази новина, чакана от нас цели 20 години! В началото на 90-те, когато се интересувахме живо от семиотиката и структурализма и посещавахме на тълпи лекциите на Никола Георгиев; тогава когато четяхме, изпълнени с надежда и любопитство, оскъдните няколко преведени книжки на Юрий Лотман, Михаил Бахтин и Ролан Барт, ние изпълнявахме по отношение на Кръстева дословно неговото (Бартово) опасение: 

„А отсъствието е винаги отсъствието на другия – другият заминава, аз оставам. Другият е в състояние на постоянно заминаване, пътуване, по самото си призвание той мигрира, бяга: аз съм този, който по обратното призвание си седя в къщи, неподвижен, в очакване, забутан като непотърсен пакет из ъглите на гарата.“

После и ние заминахме. Учихме, работихме, борихме се на един нов и доста жесток фронт. Успявахме. Въпреки предразсъдъка към нашия произход. Но ни глождеше една тъга. Че сме нежелани натрапници, които едва ли не насилствено трябва да се наложат в мечтан и недостижим по същността си свят – свят, който учтиво ги игнорира. И – по Дубравка Угрешич – тъжна ирония е как бежанецът, емигрантът, който бяга тъкмо от липсата на свобода и от конформизма, бива принуден да стане най-голям специалист точно в тази област – как да живее несвободен и как да прави компромиси. Защото никоя държава (виж нашето отношение към бежанците) не обича малките и различните. Различните плашат.

И се върнахме. Установихме, че Западът не ни иска или поне – не ни иска с целия ни багаж и травми от миналото... И в крайна сметка – не ни иска ТОЛКОВА трепетно и уважително, колкото сме си представяли! За него/тях ние не бяхме героите, а жертвите. И колкото и романтично да представяхме личните си форми на бунт по време на комунизма – проявени предимно в задимените кухни на нашите родители, докато сме слушали разговорите им против режима на фона на музиката от забранените западни радиостанции... Западът не се трогна.

Френският мислител Бодрияр написа в „Илюзията за края“ – малка книжка, която съм си купила срещу сумата от точно 124 лева през 1995 година:

„Безспорно, извънредно приключение е това размразяване на източните страни, това размразяване на свободата. Но в какво се превръща свободата, когато бъде размразена? Това е опасна операция – не може да се замрази пак това, което веднъж се е размразило!“

А човекът? Който вече свободно може да минава границите – мигрантът – различен, неразбираем, друг – също е подозрителен... нежелан никъде по света.

Юлия Кръстева обаче отказа да бъде жертва от такъв вид. Тя се бори, доколкото разбираме, през целия си живот да бъде на ниво, да бъде равна, да бъде оценявана не по произход – нещо, което не зависи от нея – а по нейните възможности и постижения, заради лично нейните качества, достижения на мисълта и талант.

И борейки се ежедневно с предразсъдъците на прочутите с ксенофобията си французи, тя написва и сериозна книга по темата: „Чужденци на самите себе си“. Разглежда чужденеца в цялата човешка история и култура като странник, като луд, като своего рода философ, като ИЗБРАНИК.

И болезнено опитвайки се да анализира ставащото у нас в началото на 90-те, без да го разбира напълно и без да става част от него, втрещена от смъртта (убийството) на баща си и отношението към него в една България, която тъкмо се опитва да се усети свободна и да осъзнае значението на тази си нова битност, България, тънеща в хаос, страх, престъпност и нови надежди... тя написва своя текст „Българийо, страдание мое“.

Текст, който много боли. Защото тя се дистанцира.

Ето какво пише Кръстева там:

„Това не съм аз. Именно тази майчина памет, този топъл и постоянно говорещ труп – тяло в моето тяло – вибрира в унисон с инфразвуците и информацията, с приглушените любовни приключения и очевидните конфликти, с грегорианската музика и търговските лозунги, детинската нежност и мафиотското жалко насилие, с политическите, икономически и идеологически дивотии, с хора объркани или амбициозни грубияни, използвачи и мързеливци, забързани спекуланти, индивидуалисти без скрупули или планове. И вие, непотърсен багаж на историята, които се опитвате да я уловите отново, без да знаете как да посегнете – българи, невидими, нежелани, бяло петно сред светлината, мрачни Балкани, пронизвани от безразличието на Запада, от който аз съм част. Комплиментите ви са укори, благодарностите ви приличат на искания, надеждите ви се появяват немощни и замират още преди да успеят да се оформят, песните ви плачат, смехът ви предвещава нещастие, не сте доволни, не желаете да бъдете участници. Макар и тръгнали прекалено рано, вие пристигате прекалено късно, в един прекалено стар свят, който непрестанно се подновява и не обича закъснелите. Смятате, че ви се дължи всичко, поради не знам каква причина, поради нищо; искате всичко, при условие, че ще може да дремете, да мързелувате или да хитрувате, да лавирате, да мамите – и, понякога, да работите до изнемога. Но защо, за Бога, се съсипвате? Мои ближни, братя мои, причинявате ми болка. Българийо, страдание мое.

Вие страдате от хаос, от вандализъм, от насилие. Вие страдате от липсата на авторитети. Вие страдате от корупцията, липсата на инициатива, от разпуснатостта, която увеличава безпрецедентната бруталност на индивидите, от арогантността на мафията и комбините на новите богаташи. Българийо, страдание мое.“

Кое ни дразни в този текст? Та тя е абсолютно права! Та този текст може да бъде повторен днес и пак ще звучи автентично! Нали тъкмо тези кривици и недоглеждането по отношение на тях ни доведоха, където сме днес – на място, което не харесваме. Място, където политическата класа се гаври открито с хората на духа, на изкуството, на науката. И целенасочено ни унищожава.  

Какво ни дразни в нейния текст?!

Дразни ни, че тя е част от онзи свят, а ние не... 

И може би още нещичко... Което късогледо оказвам да видя.... Исторически дискурсът на отсъствието се поддържа от жената – жената е домоседката, мъжът е ловецът, пътникът. Жената тъче и преде, готви и чака... Жената ражда и гледа децата си, чакайки. Мъжа си. Юлия Кръстева не просто е успяла на тепиха на големите, тя не просто е застанала редом до Ролан Барт, Умберто Еко, Клод Леви Строс, Лакан и Голдман. Не просто е надскочила произхода си толкова категорично, че тъкмо те – големите момчета – да я третират като равна, като френски учен, като една от тях... Не само това ни дразни. Може би дразни, че на всичкото отгоре... Юлия Кръстева е жена?:-) 

Завръщането на Юлия Кръстева след толкова време и предистория е безспорно интересно и от психоаналитична гледна точка. Как един семиотик и психоаналитик, който е напълно наясно с механизмите на езика и паметта, си преведе България 50 години по-късно и защо ни трябва много внимателен анализ, за да не се изгубим и ние в превода? 

От написването на текста „Българийо, страдание мое“ са минали 20 години. Нито ние, нито тя сме същите. В тези 20 години Кръстева започва своето преработване на собственото си минало. И днес се връща сякаш, за да намери доказателства за тази нова своя версия за произход.

Тя вече е пренаписала собствената ни история – в романите й България е част от Византия, а самата Кръстева (през героинята й Стефани) – горда потомка на първата жена-интелектуалка, византийската принцеса Ана Комнина, че дори – и на кръстоносците. Героинята й е жена-дисидент и невъзвръщенец, родена в славянска страна с богата култура, която единствена чества писмеността си със специален празник. 

Дали онова, което видя самата Юлия тук – една оглозгана, бедна и опошлена, опростачена България с груб и грозен, обеднял език – дори бегло напомня романтичния образ, който тя (на този етап от личното си развитие) е решила да пази в сърцето си и да разказва, доукрасява и доизмисля в романите и интервютата си? Тя никога няма да ни каже. Но нейното пътуване назад беше дълбоко емоционално и ни наведе на доста неприятни размисли за нашето собствено, лично място в историята.

В „онова“  есе на Кръстева тя пише:

„Именуването на съществуването ме прави да съществувам: тяло и душа, аз живея във френския език.

И все пак... тези дълбинни метафори, които нямат нищо общо с френската вежливост и очевидност, просмукват ведростта ми с византийско безпокойство. Аз се отклонявам от френския вкус. Френският вкус е акт на вежливост между хора, които споделят еднаква реторика – едно и също натрупване на образи и фрази, една и съща комбинация от четива и разговори – в едно стабилно общество. Напразно възкръсвам на френски, от почти петдесет години насам моят френски вкус не винаги устоява на тласъците на една древна музика, обвита около един все още жив спомен. От тези скачени съдове изплува някаква странна реч, чужда на самата себе си, нито от тук, нито от там, една чудовищна задушевност.

На пресечната точка на два езика и поне две времеви измерения, аз оформям един език, който търси очевидното, за да продупчи в него патетични алюзии и, под гладката привидност на френските думи, полирани като камъка на съдове за светена вода, да открие черната позлата на православните икони.“

Наблюдавайки това почти митологично завръщане ни се струва, че нищо, което тя каза или направи по време на четиридневната си визита у нас не беше случайно. Юлия Кръстева и всичко, което ни показа или скри, което каза или премълча стана повод за ожесточени дебати и самото й появяване на тази (българската) сцена я превърна в новина. Телевизията или медиите, ако предпочитате, са трудни за съблазняване що се отнася до персони, свързани с „високата наука“ – медиите предпочитат лесното и достъпно разбираемо и подлежащото на бърза забрава. Юлия Кръстева обаче успя да влезе в дневния им ред и по този начин стана част от един друг ред и дискурс – превърна се в поп-икона за няколко часа. Дали това наруши нейната собствена самооценка? Едва ли, тъй като самата тя сякаш се стремеше към повече шум. Дали оскверни нашата, затворена (по принципа  на „затвореното четене“) идеализирана представа за нея? Надали, ако наистина сме се интересували от онова, което тя в действителност е (или иска да бъде) – „последният публично известен интелектуалец“. 

Струва ми  се, че най-интересното се случи пред очите ни... В края на „онова“ есе, Кръстева дава съвет на българите, на източно-европейците.  По-точно как да излязат от печалното състояние на разруха.

Тя пише: „Можем да започнем с простички неща. Например, да започнем да четем: да тълкуваме текстове – гръцките, Библията, Евангелията, философите, писателите. Да коментираме, да дискутираме, да разбираме. Можем също да се съсредоточим върху себе си, да се погрижим за автономията си, желанията си, достойнството си, да се подложим на психоанализа, психотерапия. Да изпробваме някоя религиозна практика: аскетизма на протестантите, радостта на католиците, а защо не и други? Да се върнем към православието, да раздрусаме капаните му, да направим по-конкретни и по-ефикасни общностните му изисквания. Да преоткрием смисъла на ценностите, да ги изречем, да ги преобразим, да ги оставим отворени за промени, да не спираме да ги подновяваме... Това ще отнеме много време, наистина много време. Българийо, страдание мое.“

Днес, 20 години по-късно, самата Кръстева завършва този път – тя е чела, задавала е въпроси, погрижила се е за себе си обръщайки се към психоанализата, увличала се е по религиозни практики и сега иска да се върне към корените, да разгледа отблизо православието и неговите ценности... За 4 дни тя успя да направи тържествена панахида на родителите си в  православна църква, да се срещне с българския Патриарх, да разгледа внимателно Рилския и Драгалевския манастири... Повтаряйки като мантра, че посещението й е светско и че тя е пръв представител на атеизма! 

... извън всичко друго обаче... 

Тази визита ни накара да се замислим до каква степен нашата собствена (лоша) самооценка като хора, обитаващи това пространство – България – не е причина за неуспехите ни. Нашият комфорт на оплакването. Защото, ако се вгледаме по-внимателно в онова, което Юлия Кръстева е днес (независимо от нейната собствена или нашите интерпретации по темата) – то е до голяма степен плод на едно много добро, както самата тя го нарече в интервю, ПРЕИЗМИСЛЯНЕ.

...

Големият световен учен Юлия Кръстева – семиотик, структуралист, философ, психоаналитик и писател – си дойде в България по покана на проф. Миглена Николчина, Културния център на СУ и Софийския литературоведски семинар. Искра Ангелова беше единственият журналист, допуснат да следва Кръстева по време на визитата й, засне предаване „Нощни птици“ за нея

http://bnt.bg/predavanyia/noshni-ptici/noshtni-ptitsi-19-oktomvri-2014

и ще направи документален филм „Чужденката“ за БНТ. В момента Искра търси партньори, за да може да дозаснеме филма си в Париж, където Кръстева живее и работи през последните 50 години.

Лекари без граници:-) Или как се бременее и ражда у нас

Искра Ангелова: "Джинджифилът лекува настинката повече от парацетамола"
в. Доктор

1. Как ви промени майчинството?

Станах по-мобилизирана, използвам всяка минута, в която беба спи, за да си свърша работата, която непрестанно ме гони... Станах и по-голяма непукистка - вече не ме ранява всеки, който се опитва да ме засегне и уязви, не се ядосвам толкова много на очевидните несправедливости, на които са/сме подложени в тази разклатена държава, където от толкова дълго време властват Бай Ганьо и неговите приумици... Не се учудвам и не се гневя толкова - само поглеждам бебето и наоколо веднага става по-светло!

2. Защо се решихте сравнително късно на първа рожба?

Не съм се колебала, за да трябва да се решавам. Мисля, че човек не бива да ражда деца просто защото обществото или роднините му очакват това от него или за да не остане сам на старини, а само и единствено, когато е срещнал подходящия мъж, с когото много силно се обичат, двамата споделят живота и възгледите си за света и много искат да имат бебе.

3. Има ли според вас работеща система за проследяване на бременността? На кой лекар вие се доверихте?

Да, аз проследявах бременността си от началото при един чудесен и много внимателен доктор - Иван Лазаров, има частен кабинет "Гинека". Там попаднах за първи път вече в 5 седмица и станах негова пациентка. Той видя първи бебето и ми го показа на екрана на видеозона, а аз се разридах от щастие... Знаете, че тук докторите са поставени до стената, както са и хората в повечето други, зависими от държавата, професии. Затова е много трудно да срещнеш истинска грижа в държавните болници - не защото докторите там не са добри - напротив, а защото нямат нито време, нито средства да се занимават с разни незначителни "глезотии"... Те имат доста по-сериозни проблеми и не им завиждам... Те спасяват животите ни при тези адски условия...

А бременността и раждането са низ от редица уж глезотии и човек може много лесно да пропусне някоя... Д-р Лазаров беше много внимателен и можеше да предвижда и неутрализира превантивно евентуални проблеми като хормонален дисбаланс или стесняване на кръвоносните съдове, да разчете правилно генетични изследвания и тоновете на бебето, преждевременни контракции и др. Да ме прати на кожен лекар, ако ми се е появила бенка... Много съм доволна от него, смятам, че той се грижи много грижовно за мен по време на бременността и му благодаря от цялото си сърце.

4. Какви проблеми срещнахте по време на бременността и раждането?

Обичайните симптоми, описани чудесно в книгите... Гадене, потене, болки в краката нощем (синдром на неспокойните крака се казва това:-))), неспане, контракции през последните два месеца, поради които се наложи да си постоя в къщи цял месец - нещо, което никога не съм правила, струва ми се... Накрая не усещах достатъчно често бебето и ходехме непрестанно да ми мерят тоновете... Проблеми при раждането нямах никакви - същият доктор Иван Лазаров предложи няколко опции за раждането. Една моя приятелка актриса ми беше препоръчала горещо частната болница "Свети Лазар" и ми беше казала, че там работят ангели, а условията са страхотни... Д-р Лазаров, за щастие, също препоръча "Свети Лазар"... И там се запознах със собственичката д-р Тияна Николова. Удивителна лекарка. Тя, заедно с мъжа си д-р Николов, са създали болницата преди 15 години. Даже я построили - буквално, като сграда! Те и двамата са гинеколози, имат много опит и са специализирали в чужбина. Болницата е наистина вълшебна! Никога не съм се надявала на такава грижа, на такива условия (няма да преувелича, като кажа, че все едно бях в 5 звезден хотел - не че това е толкова важно, но прави огромно впечатление на фона на всички болници, които съм виждала...) Но по-важното беше, че всеки там си знае мястото и се грижи с цялото си сърце за теб - практически неподвижна след операцията, за бебето - родено месец по-рано, за всичко. Никога никъде никой не се е грижил така за мен! Операцията мина за минути в кабинет, оборудван като космически кораб - оперира ме д-р Николова заедно с моя гинеколог д-р Лазаров. Моят мъж Венелин беше до мен през цялото време и се гледахме в очите...Когато чух бебето да плаче се разплаках и аз... Никога не съм била по-щастлива... Болеше ме адски след това, но само първите 4-5 дни, после забравих изобщо, че са ме оперирали, а и белегът изобщо не се вижда - толкова майсторски е зашито! Честна дума - няма такава болница, и това изобщо не е реклама! Препоръчвам я горещо. А колкото до цените - те са като на другите места, общо взето.

5. Ползвахте ли услугите на училище за родители? Как се подготвихте за майчинството?

Четяхме книгата "Какво да очакваш, докато чакаш дете." Не сме ходили на училище за родители, аз работех до осмия месец, а Венелин също си е на работа по цял ден. В началото на осмия месец пък легнах в къщи да лежа, защото имах контракции. Тогава започнах да пиша блог по примера на Гуинет Полтроу, която така е описвала бременността си, а блогът й днес е лайф стайл медия :-))) Ако ви е любопитно - моят блог е: iskra-angelova.blogspot.com... Толкова много ми се виждаше свободното време, имах нужда да мисля, да пиша! Аз съм свикнала да работя по няколко неща едновременно и съвсем не мога да легна и да лежа... Но и това мина, слава Богу.

6. Привърженичка ли сте на кърменето, или не? Защо?

Бих била, но нямах достатъчно мляко. Направих много сериозни опити да кърмя - сега е модерно да се смята, че бебето няма да придобие никакъв имунитет, ако не го кърмиш... Обаче аз например не съм кърмена, а нищо ми няма! Не съм била болнаво дете. Освен това ми се струва, че в мляко с пробиотици, лактобацили и всички необходими витамини и минерали, произведено в немска лаборатория, ще да има повече полезни вещества отколкото моето тяло, хранено с Бог знае какви храни би произвело... Така че си я храним с Hipp - тя него най-много го хареса.

7. Каква е позицията ви за ваксините?

Твърдо за, вече я ваксинирахме за хепатит, четиривалентната и Симфлорикс. Аз изобщо съм привърженик на конвенционалната медицина, моят мъж е повече за хомеопатията.

8. Какви трудности срещате при отглеждането на вашата дъщеря?

Моята дъщеря е много будна, жива, любопитна, весела и емоционална, така че единствената трудност е когато много горко се разплаче и не иска да заспи. Случва се много да плаче, понякога - да не иска да яде, тогава много се притеснявам и се чудя какво да измисля, за да я развеселя и разсея. Пея песнички, танцувам с нея, разказвам й истории, пускам и приказките на Валери Петров - онези драматизации в изпълнение на великолепните Ицко Финци, Меглена Караламбова, Славка Славова, Рашко Младенов, Кирил Варийски, Пламен Сираков и т.н.... Венелин много успешно я успокоява - тя много бързо заспива върху него!

9. Слушате ли съветите на вашия педиатър? За какво да и за какво не?

Да, слушам ги. Ние случихме - частна детска клиника има буквално в двора ни - клиника "Вела", където създателят й д-р Янчев си гледа всичките деца общо взето лично - много сериозен лекар е! Идва на визитации и носи една голяма чанта като д-р Дулитъл:-) Препоръчвам горещо клиниката, тя е денонощна и срещу съвсем приличен месечен абонамент получаваш всички необходими прегледи и изследвания. Д-р Янчев досега не ни е подвел, а се е случвало да му звъним късно вечер, за да го питаме за нещо. Освен това Алиса има и прекрасно джипи - д-р Панайотова в 14 поликлиника. Аз й имам пълно доверие, тя е от онези лекарки от едно време, в чието присъствие се чувстваш спокоен - тя просто знае!

10. Лежала ли сте някога в болница и как се отнесоха с вас като пациент?

Вече описах това преживяване - в "Свети Лазар". Отнесоха се така, както си мечтая един ден да се отнасят с всички пациенти във всички български болници... Много специално! Аз наистина не исках да си тръгвам. Мисля, че е важно да се каже, че това е най-добрият пример за частно предприемачество, който съм срещала в България. То не е като да направиш ресторант! Тази болница е създала първата банка за стволови клетки в България. И техният пример идва да покаже, че когато не те е страх от работата, кадърен си, можеш го и го правиш непрекъснато и с много любов - резултатите не закъсняват. Аз съм либертарианец по убеждения и харесвам много романите на Айн Ранд - тя пише тъкмо за това. Как ако всички можещи, способни, талантливи хора правят необезпокоявани точно онова, в което са най-добри и печелят от него - и обществото ще е доволно от услугата/продукта/произведението на изкуството и те ще го дърпат напред със самото си съществуване. Смятам, че в България много усилия се хвърлят да се пречи на можещите, защото на техния фон посредствеността изпъква още по-ясно и призовавам политиците да се вслушват в тези хора - в кадърните частни предприемачи - те най-добре знаят как се прави! Не съм лежала другаде, обаче майка ми, баба ми и баща ми са лежали и съм изключително благодарна на лекарите, които са се грижили за тях! Общо взето аз нямам лоши впечатления от нашето здравеопазване, имам и чудесно джипи - д-р Дакова във 2-ра поликлиника, която винаги е насреща, когато имам нужда от направление или съвет...

11. Има ли лекар, на който се изключително благодарна?

На д-р Николова и д-р Лазаров. На фитотерапевта д-р Желязков - той е истинско чудо, диагностицира с ръце и лекува с билки всевъзможни работи! Д-р Валери Нецов - един чудесен гинеколог. Д-р Цонка Йорданова - също. Познавам прекрасни лекари и покрай роднините ми - уролога Михаил Абаджиев - началник отделение в "Света Анна" - никога няма да мога да му благодаря достатъчно, гастро-специалиста във Военна болница д-р Недкова - великолепна лекарка, УНГ д-р Първолетка Кирилова в медицински център "Лора" - наистина помага! Който е ходил на опашката пред нейния кабинет, знае за прочутия "Па-Ра-Ход":-) Чудесните ендокринолози - д-р Маринчев - началник отделение в 5-та градска и д-р Лозанов в "Токуда" - много съм им задължена, невроложката д-р Гаврилова - прекрасна лекарка, във ВМА! Много добра пулмоложка д-р Николова - пак във ВМА. Дано не пропусна някого! Всички тези хора са се погрижили за нашето семейство както подобава и аз много, много им благодаря!...

12. Заслужават ли лекарите негативното отношение на голяма част от българите?

Категорично не, макар и аз да съм попадала на немарливи лекари или на такива, които искат само да те одерат...

13. Кой според вас е най-големият проблем на българското здравеопазване?

Позицията, в която са поставени лекарите. Унизително ниското заплащане. Лошото менажиране на средствата, които постъпват от нашите здравни осигуровки и занемарените, жалки болници...

14. Ползвала ли сте здравни услуги в чужбина?

Да, докато живеех в Америка. Много бях доволна - огромната застраховка си струваше всеки цент - преглеждат те от глава до пети за най-малката болка в стомаха. В това има смисъл - скъпо платено здравеопазване срещу което получаваш истинска грижа и внимание, когато се нуждаеш.

15. На коя медицина сте привърженик – на официалната или на алтернативната? Ползвала ли сте алтернативни методи на лечение?

По принцип - на конвенционалната. Но да, наложи ми се да ползвам хомеопатия и лековете на фитотерапевта д-р Желязков, преди и докато бях бременна - с ръка на сърцето мога да кажа, че капки клеева тинктура или джинджифил, както и хомеопатичните Инфлуцид или Енгистол лекуват и спират настинка много по-добре от парацетамола!

16. Как се грижите за собственото си здраве?

Не се грижа. Натъпквам се с всичко възможно при първи симптоми на грип или настинка и се надявам да го пресека...

17. Какъв е вашият начин на хранене? Кои диети са ефективни, според вас?

Също - никога не съм имала връзка с тялото си и не съм му обръщала много внимание. Когато се е налагало да спазвам диета - спирам тестените изделия, захарта, белите неща - ориз, бяло брашно, захар... Протеинова диета най-добре ми действа... Знам, че не е здравословна:-)

18. Здравословно ли е да бъдеш актриса, а също и журналист?

О, да. Едното изявява емоциите, а другото - разума ти. Така си в баланс със себе си, което било най-важно, както казва лечителят Чок от остров Бали.:-)